БАНИ - Списание "Летописи" - бр.2/2019 - в аванс - статия II

Списание "Летописи" - бр.2/2019 - в аванс - статия II

Списание "Летописи" - бр.2/2019 - в аванс - статия II

ПАМЕТНИЦИТЕ НА ДИКТАТУРАТА И ТЯХНОТО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ОБЩЕСТВОТО ДНЕС
Фанна Коларова

Въпросите, на които ще се опитам да дам отговор са: Може ли да се развие демократично общество в построената от диктатурата архитектурна среда и в сянката на нейните монументи? и Отговаря ли културата на паметта в България на моралните норми – добро/зло, престъпление/наказание? С погледа на художничка ще опиша накратко, какво впечатление оставя в съзнанието ми днешна България и до какви изводи стигам в моя анализ. Ще се занимая с последствията от комунистическата диктатура в сферата на общественото пространство и скулптурата в него днес.
В България днес имаме два вида паметници – такива, които обществеността почита и пази и такива, които обществеността оспорва, обругава и руши. Последните се посещават периодично от членовете на преименуваната партия на комунистите, които ги използват до днес за партийни ритуали. Далеч по-многобройните паметници - братски могили, войнишки гробища от Руско-турската война 1878 не стават никога повод за диспути, нито са обект на негативно отношение за разлика от тези, посветени на Червената армия и на нелегалните акции на комунистите.
Кратка историческа справка: Централните квартали на българските градове са оформени в представителни пространства с хармонично застрояване и много зеленина през годините между 1878 и 1944. През тези 66 години в отново създадената българска държава, градските центрове променят коренно своя облик – от ориенталски тип с тесни криволичещи улички, те се изграждат с площади, паркове и градини по най-добрите европейски примери. Централните площади в българските селища до 1944 са ориентирани към държавната управа – кметството, религиозния център - църквата, културното средище – читалището, театъра, библиотеката и комуникацията - пощата. При официални случай там се е събирало населението, за да чуе реч или важна новина, а във всекидневието централният площад с неговите зелени площи и заведения е бил притегателната точка за общуване и отдих. Било е традиция в изграждането на обществени сгради и паркове, граждани да участват доброволно с частни дарения и доброволен труд.
През целия период, между освобождението от Османска Турция до окупацията от Съветския съюз, 1944 г., се обръща особено внимание на подготовката и изграждането на паметници в градската среда. Те са сравнително малко на брой. Тематиката им е свързана с освобождението от османско иго, с войниците паднали във войните за обединение на България и със заслужили личности. За реализацията им са организирани международни конкурси и привлечени скулптури и архитекти от цяла Европа. Планирани са с много внимание и са вписани хармонично в архитектурната среда. Част от тях са до днес знакови и високо ценени от обществото.
София - Паметника на Левски, Паметника на Патриарх Евтимий, Орлов мост, Лъвов мост, Паметника на медиците, Цар Освободител;
Пловдив – Паметник на Освободителите/Бунарджика, множество портретни бюстове на Възрожденски личности в Градската градина.
Исторически места – Връх Св. Никола/Шипка, връх Хаджи Димитър
Налагане на тоталитарниа стил в оформлението на градското пространство
До септември 1944 година в царство България не се забелязва склонност към визуалния стил на доминиращите през този период в Европа диктатури – фашистка в Италия и Испания, национал-социалистическа в Германия и болшевико- социалистическа в Съветския съюз. В България не се планират, нито се реализират архитектурни ансамбли в стил и мащаб, подобни на изградените по това време от тоталитарни режими в Европа.
Важно е да се подчертае, че в архитектурата и монументалните паметници в България до 1944 не се натрапва идеологията на национал-социализма, въпреки политическата обвързаност на България към тогавашна Германия, появяват се само някои практични решения и технологични нововъведения, но няма натоварване с идеологически задачи. През периода, в който в Германия се затваря университета във Ваймар и Десау – „Баухауз", а неговите професори са преследвани от национал-социалистите, завършилите в Германия български архитекти, инженери и художници реализират необезпокоявани из цяла България редица сгради в стила на „Баухауз" заради неговата рационалност и елегантна, минималистична естетика. В Царство България не са планирани и поставени паметници, които се доближават като тематика, стилистика, величина и въздействие до популярните в тези години монументални скулптурни ансамбли, които обслужват диктаторските режими с визуална пропаганда и са пряк израз на съответните идеологии, в Москва, Рим, Берлин и Нюренберг.
В изобразителното изкуство, по време на участието на България във Втората световна война на страната на Германия, Италия и Япония, никъде в България не се изгражда паметник на Хитлер или за възхвала на арийската раса, няма и прояви на идеологическа цензура върху тематиката и стила, подобно на национал-социалистическата кампания наречена "Уродливо изкуство"/„Entartete Kunst". В изобразителното изкуство в Царство България не се появява расистка и антиеврейска тематика.
Регулярните дипломатически отношения, които Царство България подържа до септември 1944 със Съветския съюз, се изразяват и във вноса на съветски периодични издания, литература и филми в страната. Това присъствие също не намира почва за подражание на съветските примери в архитектурата и изобразителното изкуство.
До 1944 изобразителното изкуство във България е повлияно от модерната класика и сецесиона. Според разказите на по-възрастното поколение, българското общество е регистрирало с почуда и лека насмешка диктаторските усилия за мащабна парадност в Рим, Москва и Берлин. Примери за това са вестник „Зора" на Данаил Крапчев и вестник „Щурец" на художника Райко Алексиев, които и през годините на войната публикуват свободно критични текстове и карикатури на Хитлер, Сталин и други политически фигури.
Проследявайки архитектурното наследство и изобразителното изкуство в периода до 9 септември 1944 се стига до заключението, че българското общество е било отворено и е получавало богата информация от всички европейски държави. То е било с изключително стабилна демократична настройка и не се е поддало на засилващото се влияние на културата и до някъде на политиката на диктатурите в Европа през първата половина на 20 век.
След окупацията на България от СССР през 1944 година, БКП въвежда и налага в градоустройството и оформлението на общественото пространство, както и във всички сектори на културата, стила на европейските тоталитарни режими през ХХ век ( в СССР, Германия, Италия и Испания). В годините от 1944 до 1990 БКП подчинява напълно културата на своите интереси и я използва като инструмент за пропаганда и агитация на нейната идеология и политика.
Окупацията налага и визуална диктатура.
Осъзнавайки трудната задача, която им е възложена - да подчинят демократично настроения български народ, за да му наложат диктатурата на комунистическата партия, българските комунисти покрай всички други мерки, предприети заедно с комитетите на Отечествения Фронт и под контрола на Съветската армия, окупират общественото пространство и въвеждат визуална диктатура, налагат идеологически критерии и пълен контрол върху всяко произведение на изкуството, което се показва пред публика, строга цензура върху тематиката и стила в изкуствата и абсолютен монопол върху творческата продукция и културните изяви. Още в първите дни на окупацията на България от Съветския съюз на 9 септември 1944, докато държавата е парализирана от нощния правителствен преврат и окупацията от Червената армия, а обществото зашеметено от започналите повсеместно отвличания, убийства, арести на представители на властта и на свободомислещи интелектуалци, активистите на БРП/к завземат общественото пространство. За посрещане на окупационната Съветска армия те изработват набързо плакати и триумфални арки с благодарствени и възхваляващи лозунги, а в центъра на София поставят тъй наречена „временна монументална украса" – огромна пластика от гипс, представляваща жена със петолъчна звезда и две мъжки фигури, приветствено вдигнали стиснати в юмрук ръце – създадена за броени дни от скулптурите Ив. Фунев, Н. Шмиргела, Л. Димитров. Тази традиция на агитационните плакати и лозунги ще продължи до падането от власт на БКП 1989 година. Тя ще се разрастне бързо в индустриални размери, ще се разпростре до най-отдалечената канцелария и обществено помещение, ще е задължение на всеки партиен секретар и ще осигурява добри доходи през годините на не малката група художници, членове на БКП или с принадлежност към ДС. По изискване на ЦК на БКП оформените по европейски пример централни площади във всички селища в социалистическа България се променят из основи.
Новият тип централен площад е ориентиран към новопостроен доминиращ по размери партиен дом на БКП - новия център на властта. Площадът е покрит с каменни плочи и по него няма нито дървета, нито зелени площи. На партийните водачи са нужни големи пространства, по които населението да преминава на режисирани манифестации строено в редици, поздравявайки със скандирания, лозунги и знамена застаналите върху висока трибуна представители на БКП. Освен за политически митинги и паради друго, немаловажно изискване около партийните централи е, да има свободно обозримо пространство, което да може да се защитава лесно при нападение. За да се освободи достатъчно голямо площадно пространство се събарят поголовно архитектурни ансамбли, безброй ценни старинни културни паметници и се унищожават археологически находки.
БКП е обявила безапелационно културното наследство за останки от капитализма, за вражеско, упадъчно и подлежащо на унищожение, за да се построят на тяхно място нови, социалистически сгради по съветски пример. Където не е било възможно да се събори някоя стара сграда, се е строила плътно до нея нова, доминираща и напълно чужда по стил. Антични находки се заличават, за да се построи комплексът на Партийния дом в София, в Пловдив римски мозайки са изринати с багери, за да се прокара тунел в центъра на града. За построяването на плацдарма пред исторически фалшифицирания мемориал Хр. Ботев е унищожена почти напълно възрожденската архитектура в Калофер. Днес много селища имат неприветливи, несъразмерно големи по площ, пустеещи площади, много често покрити с неподходящи материали, като полиран бял мрамор.
Подмяна на интелигенцията/КНИК/СБХ
Няколко думи за творците, които създадоха паметниците по време на диктатурата на БКП. Българското общество е традиционно демократично. България не отговаря на шаблона фашизъм-антифашизъм. България не желаеше нито национал-социализъм или фашизъм, нито болшевико-социализъм, тя искаше да съедини останалите извън наложените граници българи и български земи. Комунистическата идеология, която се налага на българското общество се основава на няколко принципа. Тук изброявам само три от тях:
- вместо демократично общество – колектив подчинен на номенклатурата на комунистическата партия,
- вместо интелектуален елит – подбрани и назначени партийни кадри,
- вместо индивидуално развитие и конкуренция – селекция по преценка на партийните активисти.
Под закрилата на Червената армия, окупирала страната, ръководството на БРП/к, което командва директно от Москва, комунистите и техните симпатизанти действат по предварително подготвен план. Започва организираната подмяна на българския елит, която продължава през годините. Бързо се завземат възлови позиции с предани на комунистическата партия хора. С указ се предоставят редица привилегии на членовете и симпатизантите на БКП, на постоянно нарастващия през годините брой членове на „Съюза на активните борци против фашизма и капитализма". Те получават учебни места в Университета с предимство и без нужния ценз, получават права да заемат държавни длъжности също без нужния ценз. Заради ниския образователен ценз на партийните кадри се променят със закони правописа, ценза за заемане на държавна служба и др.
Организира се „чистка" в редиците на противниците чрез произволен терор. Много от изтъкнатите интелектуалци са отвлечени и убити, други арестувани и подложени на побои по затворите. В следващите месеци и години, чрез укази се уволняват масово учители и университетски преподаватели. От всички висши училища се изключват завинаги хиляди студенти въз основа на тяхното критично отношение към комунистическия режим и СССР. Политическата селекция се прилага през всичките години на комунистическия режим чрез привилегии, държавни субсидии и осигуряване на кариерно развитие от една страна и от друга със забрани, цензура и ограничения. За едните вратите се отваряха автоматично, пред другите, несъгласни с диктатурата на БКП се затваряха автоматично.
Във всички институции се назначават на щат партийни секретари, без чието знание и санкция, не се взимат никакви решения. Въвежда се нова терминология - прогресивен е онзи, който е необразован, не притежава нищо и е член на БКП.
В образованието се налага рязка промяна на учебната програма - във всички университети и за всички специалности се изисква от всички преподаватели да преработят учебния материал от марксистко-ленинска гледна точка, по примера на съветската образователна система и се въвеждат задължителни изпити по комунистическа идеология и историята на БКП и КПСС.
Съюзът на българските художници.
Историята на СБХ е сходна с тази на другите сектори на културата – архитекти, писатели, журналисти, научни работници и техническа интелигенция. Налагането на диктатурата на БКП в средите на интелектуалците протича почти по един и същ предварително подготвен сценарии. С навлизането на Съветската армия на българска територия се активира група от комунистически настроени художници, която завзема общественото пространство с набързо приготвени „временни украси" с приветствени съдържания в чест на чуждата армия. Само десет дни след правителствения преврат, на 19.9.1944, малка група художници завзема управата на професионалната организация „Съюз на дружествата на художниците в България". Председателят на Съюза на дружествата на художниците Райко Алексиев е задържан и пребит до смърт, част от художниците са затворници, а групата от самоназовали са „прогресивни" художници свиква общо събрание. Това са Николай Райнов, Илия Бешков, Илия Петров, Николай Владов-Шмиргела. В Протокол № 1 на общото събрание на членовете на Съюза на художниците от България четем: „Днес 19 септемврий 1944 година ... се състоя общо събрание на художниците пребиваващи в София, членове на Съюза на дружествата на художниците в България. Събранието бе свикано от временната управа на съюза при следния дневен ред:1. Избор на ново управително тяло на съюза. 2. Изслушване и приемане резолюция-програма на новата управа за бъдещата дейност на съюза... Горе упоменатите се избират на постовете: председател, подпредседател, секретар, касиер."
По същото време много художници са изпратени без съд и присъда в концлагери, държани в затвора. Това е моментът, в който художниците са наплашени. Новата управа на СБХ организира изключването на редица изтъкнати творци от съюза, което е равносилно на забрана да упражняват професията си – нямат право да си купуват бои, не им се издават разрешителни бележки да рисуват на открито, загубват право да участват в изложби, продажби и публикации. Това се контролира строго от КНИК.
Със завземането на управата от художници – активисти на БКП и приетата от тях програма, СБХ се превръща в структура за визуална пропаганда на идеологията на БКП. До днес СБХ, както и някои други професионални съюзи, като СБА и СБЖ не са преосмислили дейността си през годините на комунистическата диктатура. Посочените от ЦК на БКП избранници останаха до днес водещи фигури в културния живот на страната, подкрепяни особено щедро от министъра на културата и председател на Комисията по култура и медии към парламента Рашидов. Системата, с която диктатурата на БКП си служи за контрол на визуалното оформление на обществената среда е вертикално свързана. Централна институция е КНИК- Комитет за наука, изкуство и култура, пряко подчинен на ЦК на БКП. Комитетът планира, журира, финансира, награждава, санкционира и забранява.
Естественият подбор чрез конкуренция на най-добрия, най-подходящия беше ликвидиран и на негово място се наложи конспиративния, на партийната принадлежност. Малък затворен кръг от скулптури, одобрени от ЦК/БКП, които взаимно си журират, оценяват и заплащат произведенията. Утвърден, на почит беше поставен необразованият, отдаден на партията функционер. Тук говоря от първо лице, с ясен спомен за моите преподаватели в Худ. гимназия и Академия.
В периодите, когато БКП правеше опити да се отвори към Запада, особено в годините 1963-1968 и 1985-1989, за да си осигури постоянен приход на конвертируема валута чрез туристи и стоков обмен, се появиха творби на по-непокорни творци, които се откроиха в атмосферата на потискаща монотонност. Тези от тях, които се обявяваха против режима, биваха строго санкционирани и изчезнаха завинаги от културния живот на България, както починалия при неясни обстоятелства на 24 години талантлив художник Марго/ Маргарит Цанев или изключителния живописец въдворяван в лагери и подлаган на електрошокове в лудница Генко Генков. Другите, които имаха за цел да реформират комунизма, самите те партийни членове или с бащи такива, се ангажираха умело от ДС и днес те са известните десиденти на България. По този начин до днес връзката БКП-ДС-културни дейци остана жива и доходоносна за реформаторите - десиденти на БКП, които от своя страна все още целенасочено пречат на развитието на млади и независими творци във всички сектори на културния живот. Те са и причината, най-способните да напускат страната. Партийните върхушки и тяхното родово поколение, на няколкото произлязли от БКП политически партии, до днес запази позиции, като попречи на всеки опит да се въведат закони за лустрация и наложи отмяната на малкото такива, преименува университетски катедри от марксизъм-ленинизъм на европеизъм или културен мениджмънт, раздава на своите хора звания и държавни финанси. Те са и групата интелектуалци, които рамо до рамо защитават паметниците на Червената армия и започват отново да поставят паметници на съветски генерали и български комунисти, отдавна разобличени в антибългарска дейност.
Паметниците на диктаторския режим
Темите, по които БКП издига паметници и мемориални комплекси са три: за преклонение и благодарност към Червената армия за окупацията на България от СССР, за глорифициране на нелегалната дейност и бунтове, организирани от БРП/к и на активистите на БКП. През периода на диктатурата на БКП - от окупацията от Съветския съюз 1944 г. до премахването на член 1 от Конституцията 1990 - в цяла България се издигат, както в градската среда така и в местности, видими от голямо разстояние, с цел да пропагандират преклонение, благодарност и възхвала на Червената армия, СССР, КПСС и БКП многобройни брутални по стил и размери мемориални комплекси. Във всяко селище се поставят паметници на активисти на БКП. За тяхната реализация се разходват, несъразмерно към финансовите възможности на държавата, огромни средства. През годините се издигат също редица паметници, свързани с личности и събития от борбата за освобождение от турско владичество. Намерението на комунистическата партия е, чрез фалшифициране на историята, да създаде пряка връзка между борбата за свобода на българските възрожденски революционери и нейната нелегална дейност по команда на Коминтерна. Докато първите са дали живота си за създаването на българската държава, решението на Коминтерна е било, чрез дестабилизиране на българската държава да се създаде революционна обстановка, която да бъде пренесена от тук в цяла Европа.
Партията на българските комунисти практикува до днес фалшифициране на историята според нейните нужди. Това се извършва посредством няколко декрета още в първите години след войната, с които изтъкнати историци се обявяват за вражески- национал-шовинисти и фашисти, а техните публикации се забраняват, конфискуват и изгарят. Българската история се пренаписва по поръчка на БКП от нейни партийни членове, назначени за историци в БАН. Наратив за тази версия на историята са спомени на членовете на партията, написани по поръчка на ЦК на БКП срeщу хонорар.
Още през началния период на диктатурата регионалните партийни организации започват в надпревара да поставят паметници на „активни борци против фашизма и капитализма", бюстове, паметни плочи по площади, училища, общини, по горски поляни и пътища. Възхваляват се партизански битки, за които преди това се създават литературни легенди. БКП започва да налага нужния за нея прочит на историята чрез публикации с измислени митове и легенди, които с годините набъбват безконтролно. По този начин се създава една „история" на БКП, която през годините добива куриозни форми: „...полк. А. Гетман и Стоян Едрев: Те бяха не по-малко от две хиляди души , а ние - само двама... Той с калаен пищов, а аз с моята „Пенка" и двадесет патрона...До вечерта отбихме единадесет-дванадесет атаки... В тези боеве врагът даде много жертви..." ( Из вестник „Работническо дело")
В памет на „най-голямата партизанска акция" е поставен паметник в Кочериновската долина. Доста неугледен паметника се използва ежегодно за събори и тържествени ритуали на БСП. За събитията в Кочериновската долина са известни фактите, че при нападението на санаториума на 24 август 1944 са убити 21 невъоръжени немски войници, които са били там на лечение, отчасти са били в инвалидни колички, единствено офицерът е носел своя пистолет. Нападнати и ограбени са местното предприятие на „Гранитоид", което строи водопровод и електроцентрала, един междуградски рейс и Метох от Рилския манастир. Освен грабежите на цивилните обекти се знае за изнасилвания и убийства на случайно попаднали там цивилни хора. Версията на комунистите е: „Не така леко се развиха събитията срещу немците, които оказаха отчаяна съпротива. Лазар Лазов, Христо Радонов , Деян и Станой, преоблечени и качени на магарета, се приближават до Кочариновската почивна станция и когато немците се окопитват, те с няколко скока се явяват пред вратите на помещенията. Бързо пристигат всички останали и се почва упорит бой....Започва бой от стая в стая. Немците сами запалиха зданието и останалите живи до този момент изгарят в последната стая. От запалените складове нашите едва успяват да вземат: 2 картечници М.Г., 25 шмайзера и 30 пистолета. В трясъка на бомби и патрони, зданието горя цяла нощ....В селото немците се прикриват в зданията и бараките и откриват по нашите убийствен картечен огън... Село Жабокрек беше цялото осветено от грамадни пожари. Нашите бяха забързали и запалили всички складове. Немците непрестанно стреляха.В запалените складове затрещяха бомби, патрони, избухваха цели каси с взрив, хвърчаха високо във въздуха и избухваха варели с бензин. И в тоя трясък не млъкваше резкия глас на немските картечници. Опушени и в треска тичаха насам-натам нашите момци. Неуморен и безстрашен на своя пост бе славния комисар на отряда Кръстю Стойчев... Късно, вероятно едва към 10 часа, нашите бомби и шмайзери блъснаха последните немски черепи. Тук бе запалена и изгоря една бойна кола, много други леки и тежки моторни коли, мотоциклети и пр."
Всички паметници и мемориални комплекси се изграждат като места за редовни масови партийни пропагандни ритуали. За реализацията им много рядко се провеждат конкурси, а се практикува директно възлагане на малко на брой български скулптури и архитекти, членове на БКП. Целият процес от планиране до завършване на всеки паметник се контролира от ЦК на БКП чрез подстоящите му институции – КНИК и СБХ. Планирането, темата и стила са подчинени на идеологическите изисквания на БКП, като през 45-те години се наблюдават различни опити от страна на партийни дисиденти да преодолеят тясно скованата рамка, налагана от малообразованите надзираващи и цензуриращи идеолози от БКП и нейната ДС.
Доминиращи, поставените на изключително знакови места чудовищни триизмерни колоси са заредени със смразяваща агресивност. Най-отчетливо това е олицетворено в паметниците за Червената армия в София и в Пловдив, където на най-високото място над града е стъпил огромен гранитен войник от Червената армия, държащ оръжие в ръка. Застанал директно пред паметника, човек се намира под нивото на огромните военни ботуши. Като съветници в журито за паметник на Червената армия в София участват и двама съветски специалисти - Алешин, С. С., Гегелло, А. И. - по тяхна преценка мястото на паметника се измества от предвиденото кръстовище в южната част на София, в централната Княжеска детска градина. Също по тяхна преценка първият конкурс за паметник на Червената армия в София остава без победител и работата по монументалния ансамбъл се възлага на посочени от тях авторски колективи. Из програмата на конкурса за изработване проект за паметник на „Съветската армия" в София: „Паметникът трябва да изрази в трайни художествени форми, в лесни и разбрани за народа реалистични образи силата и несломимата мощ на Съветската армия, освободителка на българския и другите народи, страж на мира, културата и прогреса. Той трябва да изрази също така, благодарността и признателността на българския народ към великия руски народ и Съветската армия." „Паметникът на Съветската армия трябва да бъде най-значителния архитектурно-скулптурен обект в наше време, в него трябва да се отрази по един монументален начин най-голямото историческо събитие от нашата нова история – освобождението на народа ни от фашистко иго и откриването на светли перспективи за изграждане на социализма в нашата страна"
Подобно е въздействието на надвисналия над град Шумен монумент, също и на тамошния Паметник на свободата, т.н. „Разперко". Като пример за изключително слаба пластика, но несъразмерно доминиращ в центъра на града трябва да се спомене Паметника на „Альоша" в Бургас, разположен върху неприветливи и зиме и лете каменни тераси. За него 1951г. журито решава: „Фигурата е здраво построена и идейно тематично - добре разрешена. Има тържественост и монументалност."
Паметниците изразяващи благодарност и преклонение пред Червената армия и СССР са многобройни и са поставени по изискване от Москва, като километрични знаци в зоната ѝ на влияние след Втората световна война. Днес те са анахронизъм, защото България излезе от орбитата на Москва и зае своето място в ЕС и НАТО.
В последния период на диктатурата, докато българската държава е доведена два пъти до пълен фалит, българските комунисти, обратно пропорционално на реалните си стопански постижения, стигат до своя апогей в проектирането и реализирането на паметникови ансамбли. Изкривената и лишена от финансова логика стопанска и социална политика, както и социалният цинизъм – да се строят безброй резиденции и престижни сгради за партийната номенклатура, вместо жилища, болници, училища и инфраструктура за обществото - намери своя апогей в стоежа на мегаломански проекти през годините на залеза на диктатурата. Без оглед на финансовото натоварване, щети за околната среда, на условията на труд и даже на човешки животи се построяват най-големите по размер паметници по билото на Стара планина на „Арка на свободата" и „Дом-паметник на БКП". „Дом-паметник на БКП" на връх „Хаджи Димитър" е заплатен и с живота на войници от Строителни войски, принудени да работят при най-тежки условия, с милиони лева от държавния бюджет и задължително събирани от населението суми. Той е построен единствено с цел партийната номенклатура да режисира гигантски тържествени ритуали, зад които да прикрие собствените си грешки и престъпления към българския народ.
Най-големият идеологически монумент в България „Дом-паметника на БКП" на връх „Хаджи Димитър" е реплика на запланувания, но недовършен „Дворец на Съветите" в центъра на Москва от 30-те години. При анализ се разкриват очебийни паралели. „Дворецът на Съветите" е заплануван да образува идеологическия и архитектурен център на Москва. Върху най-високата сграда в света за ония години 416 м е проектирана 80-метрова статуя на Ленин. В комплекса се предвиждала огромна конгресна зала с 21 000 места. Околовръстният кулоар на московския партиен дворец е планиран с половин километрова мозайка на тема „Победния марш на народите на Съветския съюз", „която цели с размерите си да постегне високо идеологическо и емоцианално въздействие". С „Дом-паметник на партията" БКП си строи на билото на Стара планина, почти в географския център на страната собствен паметник - ритуално „светилище". Светлината от 12-метрова червена петолъчка на върха на 70-метровия пилон е била видима от румънския бряг на река Дунав, а през нощта и в ясно време – от брега на Бяло море. Мозайките в кръговия коридор „пресъздават борбите на БКП и изграждането на социалистическо общество".
Въздействието на паметниците
Вреди ли на обществото пропагандата закодирана в паметниците наследени от диктатурата? Каква е културната стойност на произведеното по поръчка на БКП изобразително изкуство? Има пряко взаимодействие между паметник и съзнание - там където виждаме да стои паметника, съответно поставяме събитието в нашето съзнание.
Какво правят с нас паметниците на диктатурата – несъзнателно поставяме на пиедистал събитието или изобразената фигурата и в нашето съзнание. Тези паметници на армията-окупатор, на размахали оръжие партизани рушат съзнанието ни с вкаменения жест за сплашване и доминантност. Всички те трябва да се отстранят от общественото пространство, но да се запазят грижливо в музеи. С това ще обезопасим следващите генерации от бавната отрова, от взрива със закъснение, закодиран в диктаторските образи и сцени. Комерсиализирането на тези обекти в никакъв случай не може да е решение. Днес творците, които се идентифицират с диктатурата, техните деца и внуци се опитват да реставрират епохата, предвождани от нереформираната партия БСП, агитираща днес за създаването на туристическа атракция за носталгии. Къде е границата между свидетелство за епохата и символ за носталгии, чрез който се легитимира диктатурата!? Това е поредната имитация на преосмисляне на диктатурата на БКП. На практиката се правят усилени опити днес тези места да се възстановят. Без свян се практикуват същите масови ритуали, изразяващи преклонничество и идеализиране на диктатурата и даже публично се отричат престъпленията на диктаторския режим.
Паметниците от времето на комунистическата диктатура в България са преди всичко символ на разделението на народа. В тях е олицетворена идеологията на БКП, която раздели обществото на „прогресивна" и на „вражески настроена" класа. Чрез тях се нагнетява омраза и поощрява агресия към онази част от народа, която устояваше демократичните си разбирания и защитаваше свободата и независимостта на България и не се подчини на комунистическия режим, която комунистите обявиха за „врагове на народа".
Обществото ни няма нужда и не трябва да го товарим да поддържа паметници на изкуствено дишане с непрекъснато помпане на финанси. Да се влагат отново средства и да се мумифицира „Дом- паметника на БКП", да се товарят с това и бъдещите поколения е също така неморално, както и ежегодните масови сборове на комунистите там, които продължават необезпокоявани тяхната пропаганда. Никой никога на спомена жертвите на този строеж – наборници от Строителни войски, загинали при строежа му. Никой никога не говори на това място за престъпленията на БКП към българския народ, но се развяват комунистически символи и образи на диктатори. Комунистическият рeжим е вече история, времето си е казало думата за мегаломанските строежи от този период и те трябва да бъдат предоставени на контролирана разруха, както това се е случило и с предишни исторически периоди. В периода на диктатурата обществената среда се деформира – монументални комплекси се вклиняват в града, доминиращи, свръхмащабни пространства и сгради създават неестествено напрежение. Все още градовете и селата ни имат пустеещи неприветливи площади, венчани с изоставени паметници на диктатурата на БКП. Днес трябва да анализираме наследеното и грижливо да се погрижим за градската среда, която ни е нужна, за да се върнем към солидарното гражданска общество, което България е имала преди диктатурата. Политиците трябва да осъзнаят, че носят отговорност за архитектурната среда, като за дрехата, която трябва да облече обществото, в която да се чувства удобно, да е единно, солидарно, свободно.
Какво да се прави със знакови сгради – НДК, Партийния дом-ларгото в София. Ако продължават да се използват, да се отдели част от помещенията за музей. С поставяне на кратък текст не е възможно да се неутрализира визуалното въздействие върху обществото.
Темата за равновесието в паметта трябва да баде отделно разгледана, но днес нека се замислим върху въпроса: Какво стои днес като свидетелство за престъпленията на диктатурата? Къде са обозначените лобни места, къде са гробовете, къде са паметните места, музейните експозиции? Защо тихомълком се премахват паметни плочи или се заменят с променен текст- както на хотел „Славянска беседа" и катедралата „Св. Неделя"? Защо нямаме музейни сбирки за съпротивата на демократичното българско общество срещу диктатурата? Защо не се допуска да се оформят паметни места на местата на терора? Защо не отбелязваме годишнина на Илия Минев, окървавената стачка в Пловдив? Защо няма паметни плочи на стотиците българи и чужденци убити по границата- нямат гроб, нямат кръст!?
Злоупотребата с паметта
Традицията като културна ценност, родовата памет като връзка към историята на народа бяха отречени, забранени и преследвани от комунистите десетилетия наред. Възрастните не смееха да разказват за своя житейски опит, а на младите се внушаваше, че собствените родители, баби и дядовци, които санкционирани заради несъгласието си с диктаторския режим - убедени демократи, са „врагове на народа, фашисти, кулаци" и са пречка в личното кариерно развитие.
Клеймото „фашистки", национално-шовинистки и вражески се постави почти върху цялата култура създадена в следосвобожденска България.
Особен вид национализация осъществява БКП с някои съществуващи паметници и дарителски фондове. Свалят се от постаментите паметници на заслужили граждани и върху тях се поставят изображения на комунистическите водачи, както в Бургас бюста на Александър Георгиев - Коджакефалията се заменя с този на Георги Димитров. Изземват се дарителски фондове за изграждане на паметници, както фонда за паметник на ген. Колев с 2 192 000 лв. и се прехвърлят за градеж на паметници на Червената армия и на партизани. Полуготовият паметник-камбанария „Слишовска могила", която българи са издигнали в непосредствено близост до Югославската границата, с чиито камбанен поздрав са искали да дават знак за съпричастност със съдбата на техните останали отвъд новата граница близки и приятели е била иззета от комунистическата власт и преобразена в мемориал на партизански отряд.
Отговорът на въпроса „Трябва ли да запазим паметниците наследени от комунистическата диктатура?" е „България трябва да преосмисли общественото пространство, да го изчисти от визуалното идеологическо наследство и да се погрижи за музейни сбирки на паметниците от диктатурата".
За да се направи оценка на периода, трябва да се покаже цялата картина. Трябва да се разкаже за двете лица на диктатурата – едното на хранителка за подчинилите ѝ се и другото на безмилостен убиец и престъпен експлоататор за противниците ѝ. Ние сме поколението, което живя под комунистическа диктатура и сме преките наследници на нейните злини. Както в цяла Европа се заклеймавят деянията на национал-социалистите, така трябва да се заклеймяват неотстъпно и деянията на болшевишко-социалистическата диктатура. Това са катастрофални периоди от нашето развитие и ние сме длъжни да поднесем на следващите поколения знанията и оценката си за този период, за цялото тяхно измерение. Ние трябва да говорим за пораженията от диктатурата и да предупреждаваме. Наш дълг е да съхраним спомена за истинското лице на диктатурата в името на по-добро бъдеще.