ПРАЗНИКЪТ НА МЪРТВИТЕ БУДИТЕЛИ
Румен Леонидов Нужен ли ни е Ден на будителите днес?
Актуален въпрос, който няма лесен отговор.
Има ли нужда от празник, който нацията не чувства като потребност и не разбира в цялост?
Едно време с това празнуване възродената ни държава е искала да се преклони пред всички възрожденци, за които основен враг, освен османското подтисничество, е било невежеството на своите. Тогавашното масовото невежество сред българите е обяснимо с петвековното робство, с липсата на държавност, отсъствието на национална чест и свяст. Но въпреки това мнозина замогнали се сънародници успявали да изпратят децата си да учат във Виена и Прага, или в Русия. След време тези българчета се завръщали и са участвали във Възраждането, „без да знаят" са се превръщали в будители.
Историята ни от онова време е препълнена с лични личности, но те към днешна дата са или забравени, или приносът им е мъртъв, делото им е в празните музеи, в които от време на време влизат само организирани дечица.
Ала основният проблем тръгва от питането: какво общо има днешният ганьовец, днешният масов българин, с мисията на будителството? След Десети ноември този празник бе възстановен като реплика на комунистическата власт, която след Девети септември го е забранила.
Актуален въпрос, който няма лесен отговор.
Има ли нужда от празник, който нацията не чувства като потребност и не разбира в цялост?
Едно време с това празнуване възродената ни държава е искала да се преклони пред всички възрожденци, за които основен враг, освен османското подтисничество, е било невежеството на своите. Тогавашното масовото невежество сред българите е обяснимо с петвековното робство, с липсата на държавност, отсъствието на национална чест и свяст. Но въпреки това мнозина замогнали се сънародници успявали да изпратят децата си да учат във Виена и Прага, или в Русия. След време тези българчета се завръщали и са участвали във Възраждането, „без да знаят" са се превръщали в будители.
Историята ни от онова време е препълнена с лични личности, но те към днешна дата са или забравени, или приносът им е мъртъв, делото им е в празните музеи, в които от време на време влизат само организирани дечица.
Ала основният проблем тръгва от питането: какво общо има днешният ганьовец, днешният масов българин, с мисията на будителството? След Десети ноември този празник бе възстановен като реплика на комунистическата власт, която след Девети септември го е забранила.
Добре, имаме възкръснал празник, но къде е Духът в него, къде е народната тръпка в чувстването и честването му? Щом дойде 1 ноември и телевизиите, тези медийни глашатаи на масовата култура и безкултурие, се присещат и започват да се лепят по невидимата снага на празничната дата. Лепят се като сватбарски десетолевки залепени с плюнка за мазните чела на духачите. На другият ден будителите са забравени, празникът е отметнат, настъпва великото бездушие на битовото всекидневие. Без откровение, без вдъхновение, без друго, различно обществено поведение. И всичко продължава както е преди това, всичко си е пак по същата наредба – съдържанието го няма, формата кънти на кухо.
Днес масовият ни патриотизъм опира най-вече до гордеене със заслуги, за които нямаме никаква заслуга. Навъдиха се дузина родолюбиви партии, мутации на БКП и тайните служби, които преди всичко се занимават с пенсиите и битовото оцеляване на част от населението. Загрижени са за единствено за телесната маса на избирателите си, но за духовното им здраве - нула внимание. Никой не смее да понечи да възпитава избирателите си, обратно - гледа непрекъснато да им се докарва, да бъде близо до първичните инстинкти.
Съзнателно или не днешните патриотари се борят за народна маса от здрава плът, но без здрав дух, без възвишени потребности и цели, които остават и след смъртта.
Защо се получава това ли? Защото, онези които днес наричаме народни представители се мислят за народни будители. А те нито са идеалисти, нито вярващи, нито са извисени, нито са мъдреци. Друса ги примитивен национализъм, гъделичкат социалните комплекси на средния простак, татуират си образите на националните ни герои върху бедрата, коремите и гърба. Никой от тези зрелищни консуматори на патриотичната боза не става за народен учител, за просветител, за един вид родител на непросветените и невежите българи. Да обичаш народа си като будители не означава да вървиш непрекъснато по неговата гайда, безкритично, без даскалска строгост, без призивност към повече цивилизованост и по-малко простотия.
За средния простак обаче това е сложно да го разбере, а за политическите палячовци е невъзможно да го приложат. За това Денят на народните будителите все повече е медиен, еднодневен шум, който минава и заминава, отколкото национална тръпка.
Но и някога, и днес този празник празнува пробуждането на българския дух, а не утринното ни прозяване и разтягане в леглото!
И друг път съм казвал: трябва ни нов национален Пример, а не само нов премиер. Трябва ни извисен Духовен повелител, който да обедини около себе си малцината себеподобни, нов Духовен учител, чиито нравствени матрици са проверени в многовековната ни история... Трябва ни лична личност, която рязко да се откроява между останалите с безспорния си авторитет, народополезност и държавническо себераздаване.
Нацията ни има нужда не от стряскане, а от гражданско събуждане и от духовно ограмотяване. От противопоставяне на масовото изпростяване.
Тогава с чисто съвест можем да кажем: „Празникът на мъртвите будители е жив! Той живее в нас и ние в него живеем, той нас обръща и ние него обръщаме във времето!"<
И да речем: Амин.
И като православни да се прекръстим три пъти!
Днес масовият ни патриотизъм опира най-вече до гордеене със заслуги, за които нямаме никаква заслуга. Навъдиха се дузина родолюбиви партии, мутации на БКП и тайните служби, които преди всичко се занимават с пенсиите и битовото оцеляване на част от населението. Загрижени са за единствено за телесната маса на избирателите си, но за духовното им здраве - нула внимание. Никой не смее да понечи да възпитава избирателите си, обратно - гледа непрекъснато да им се докарва, да бъде близо до първичните инстинкти.
Съзнателно или не днешните патриотари се борят за народна маса от здрава плът, но без здрав дух, без възвишени потребности и цели, които остават и след смъртта.
Защо се получава това ли? Защото, онези които днес наричаме народни представители се мислят за народни будители. А те нито са идеалисти, нито вярващи, нито са извисени, нито са мъдреци. Друса ги примитивен национализъм, гъделичкат социалните комплекси на средния простак, татуират си образите на националните ни герои върху бедрата, коремите и гърба. Никой от тези зрелищни консуматори на патриотичната боза не става за народен учител, за просветител, за един вид родител на непросветените и невежите българи. Да обичаш народа си като будители не означава да вървиш непрекъснато по неговата гайда, безкритично, без даскалска строгост, без призивност към повече цивилизованост и по-малко простотия.
За средния простак обаче това е сложно да го разбере, а за политическите палячовци е невъзможно да го приложат. За това Денят на народните будителите все повече е медиен, еднодневен шум, който минава и заминава, отколкото национална тръпка.
Но и някога, и днес този празник празнува пробуждането на българския дух, а не утринното ни прозяване и разтягане в леглото!
И друг път съм казвал: трябва ни нов национален Пример, а не само нов премиер. Трябва ни извисен Духовен повелител, който да обедини около себе си малцината себеподобни, нов Духовен учител, чиито нравствени матрици са проверени в многовековната ни история... Трябва ни лична личност, която рязко да се откроява между останалите с безспорния си авторитет, народополезност и държавническо себераздаване.
Нацията ни има нужда не от стряскане, а от гражданско събуждане и от духовно ограмотяване. От противопоставяне на масовото изпростяване.
Тогава с чисто съвест можем да кажем: „Празникът на мъртвите будители е жив! Той живее в нас и ние в него живеем, той нас обръща и ние него обръщаме във времето!"<
И да речем: Амин.
И като православни да се прекръстим три пъти!
