COVID-19 Предивдим край или ново начало - Проф. Орлин Загоров
Ще унищожи ли човечеството майката Земя
или ще я спаси? То може да я убие, като
злоупотреби със своята увеличаваща се
технологична мощ. Алтернативата е да я
спаси, като преодолее самоубийствената
агресивна алчност – цената, която всички
живи същества, включително и човекът,
плащат за великия майчин дар – живота.
Това е непредвидимият въпрос, пред който
сега е изправено човечеството.
или ще я спаси? То може да я убие, като
злоупотреби със своята увеличаваща се
технологична мощ. Алтернативата е да я
спаси, като преодолее самоубийствената
агресивна алчност – цената, която всички
живи същества, включително и човекът,
плащат за великия майчин дар – живота.
Това е непредвидимият въпрос, пред който
сега е изправено човечеството.
Арнолд Тойнби (1889-1975)
Изправени сме пред екзистенциален въпрос, чийто предвидим отговор виси като дамоклев меч над главите ни. Всеки го гледа от своя гледна точка; всеки казва нещо вярно, но нито едно не го покрива в неговата цялост. Получава се нещо като в оная притча, в която се спори за разликата между истината и личното мнение относно затворения в тъмно помещение слон. Който влиза вътре, за да каже на мъдрия владетел какво е видял, по същество всичко свежда до това, което е успял да напипа нещо от животното. Всъщност пандемията от коронавируса ни напомня за посоката, в коя¬то се движи животът в съвременния свят. В същото време очевидно е, че разумът е в плен на едно нищожно малцинство, наречено олигархия, която ни държи в своето коварно царство и ни пречи да виждаме истината за непредвидимите последици от висящия дамоклев меч над главите ни. Ето защо сега е изключително важно осъзнаването на истината, че в световната история завършва една епоха и започва нова, и че тя отразява вечните терзания за тържеството на благоразумието, единствено способно да установява нова цивилизация, в която благоразумието взема връх над безумието; любовта – над злобата; свободата – над насилието; съзидателната надпревара – над корумпиращата конкуренция; солидарността и състраданието над мерзостта; общото благоденствие – над жаждата за личното преуспяване на едно малцинство за сметка на хиляди и милиони онеправдани. Именно в това днес се състои дълбокият смисъл на идеята за нова хуманистична цивилизация, за „нов световен ред", за нова духовност и нова нрав¬ствена философия, отстояваща щастието за мнозинството като единствен и безусловен критерий на прогреса.
Индустриалната цивилизация в капиталистическата си версия издига в култ преследването на материалното благополучие на това малцинство. Прис¬трастяването към нарастващите влечения на плътта води до дълбока духовна криза, която постепенно се ускорява и задълбочава, за да се стигне до пълно опустошаване на вътрешния свят на модерния човек, който не се спира пред нищо, за да удовлетвори неразумните си пристрастия, опустошавайки света и природата. Разумът все още не съзнава, че това е много по-опасно от десетки пандемии, сполетели човечеството в далечните и близките исторически времена. Апологетите на порочната цивилизация цинично се опитват да внушат на човечеството, че тя няма алтернатива. Но вярно е и това, че историята на човечеството е и история на борбата за справедливостта срещу несправедливостта, на свободата срещу насилието и робството, на хуманизма срещу безчовечността, на бедността на милиони срещу богатството на нищожно малцинство, на правдата срещу неправдата. Това малцинство е готово да жертва всичко останало като форма на живот, за да сведе населението на планетата до оня „златен милиард", от които се състои самото това малцинство и цялата деградирала до обикновено стадо, което го обслужва като споделя с него скромна част от придобитото по престъпен начин богатство.
Алтернативата на тази социална пирамида с остър връх представлява хуманистичната цивилизация, основана върху коренно различна глобална етика, чийто най-ярък израз е идеята за социална справедливост, чиито основни и устойчиви признаци са високата духовност, а справед¬ливостта е нейната основополагаща ценност, превърнала се в глобална добродетел. Тя е визия за оново състояние на духа, към което се стремим, за да оставим след себе си свят, по-добър, по-богат, по-мирен и по-красив от този, който сме заварили и в който живеем. Това е и главната цел на човешката еволюция. Преди всичко технико-технологическата и потребителската парадигма, доминираща досега в индустриалната цивилизация, се налага да се замени с културно-нравствен и духовно-идеологически императив. В социално-икономически план това означава да се извърши преход от техноген¬на, в т. ч. и информационна цивилизация, към антропогенна (човешка, облагородена, одухотворена, хуманистична) цивилизация, в която върховната ценност и крайната цел на прогреса е човекът и неговото хармонично развитие.
Съществен аспект на поставения въпрос се отнася до установяването на универсален модел на развитие, който да съчетава в себе си предимствата на известните досега цивилизационни матрици, съдържащи специфични хуманистични приоритети.
Апологетите на капитализма продължават да манипулират света, че той е най-благоприятната възможна среда за щастие, като под това понятие разбират нарастващия размер на печалбата на незначителна по обхват световна олигархия и нейните слуги. Истината за ирационалната същност на капитализма се разкрива пред очите ни в безброй факти. Някои от тях са известни още от времето на Шарл Фурие. Достатъчно е да ги погледнем с очите на здравия разум. Противно на това светът, в който живеем и днес, е завладян от посредственост, профанация, чиито носители живеят в него с арогантно самочувствие, което води до системно духовно затъпяване на хиляди и милиони хора по света. В този свят благородството е обявено за привилегия на наивници и онеправдани. Хуманизмът е обявен за призрак от „мрачни времена", а на негово място разюздано се подвизават насилието и ужасът, кощунството и мародерството върху висши за човешкия дух принципи и ценности. За всичко това има една обща причина – опорочената индустриална цивилизация на планетата. Дълбоката всеобща криза, която преживява съвременното човечество, се корени в нарушеното единство на културата и цивилизацията. Това показва, че в основата на глобалната криза на световния дух лежи липсата на адекватна екзистенциална култура. С времето това се превръща в опасен дефицит на инстинкт за самосъхранение у съвременното човечество, което постепенно губи волята за съпротива срещу инерцията за самоунищожение, примирявайки се с вечния страх от присъдата, която сам произнася срещу себе си.
Обобщавайки наблюденията върху възникването и разпространението на короновирусната пандемия от началото на 2020 година, неизбежно стигаме до заключението, че съвременната технологична цивилизация не е способна да поддържа непрекъснат човешки стремеж към богат смисъл на живота. Тя се крие зад примамливите технологии на индустриалната революция, като се отдалечава от човешката същност, защото се превръща в разрушителна сила и застрашава самите основи на живота. Задълбочаващата се екологическа криза в глобален мащаб е ярък израз на бездуховност и агресивност, когато световното богатство и ключът към ядрения апокалипсис са в ръцете на нищожно покварено малцинство. Замърсената външна среда е резултат от вътрешната духовна пустота. Съвсем очевидно е, че съвременната цивилизация е в тотална криза и вътрешна разруха, причинена от липсата на хуманистична цел. Човечеството е въвлечено в инерцията на „революционни промени" и технологични иновации, изпадайки в състояние на бездуховност за смисъла на това, в което участва; то се роботизира и накрая изпада в състояние на десапиенизация на хомосапиенса. Някои изследователи стигат до тъжното заключение, че още в края на настоящия век хомосапиенсът може да изчезне от лицето на Земята.
Ето защо в началото на ХХІ век човечеството вече няма време за дилеми. То е изправено пред безалтернативен императив: ново духовно възраждане и обединяване на всички сили с хуманистична насоченост, за да се сложи край на насилието и изтощителната експлоатация на природата и нейните ресурси, на ограбването на плодовете на чужд труд, на безумното използване на плодовете на човешкия разум, – вечното изкушение и единствения избор на свободния човешки дух. Това трябва да бъде ако наистина сме застанали пред вратите на нов световен ред.
Именно поради порочността на съвременната капиталистическа цивилизация, човекът все още не е влязъл в своята роля – бавно осъзнава новите си отговорности. Той все още е в плен и пасивен съзерцател на собствената си разрушителна стихия. У него все още не са задействани силите на противодействието срещу тази стихия. За да бъдат задействани тези сили, е нужен един нов хуманизъм, ново мислене, нова нравствена нагласа, които имат смисъл на философия на съзиданието и устойчива екзистенциална култура. Но това от своя страна предполага съзнание за глобалност, преданост към справедливостта и отвращение от насилието. В тази нова философия намира своята метафизическа обосновка една нова цивилизация. Затова сърцевината на новия хуманизъм в цялостната й пределна същност трябва да се търси в душата на човека, като атрибут на непрекъснатостта на живота. Ключът към тази истина е у човека. Той е източникът на всички световни проблеми; той е обект на всички наши интереси и грижи, той е началото и краят на всички надежди.
Съществуват сериозни основания за оптимистично предположение, че след безброй прояви на неразумност, човечеството днес търси решение, адекватно на собствения си разум. Обратът в ориентацията на философското мислене окончателно настъпва, когато се осъзнава необходимостта от изработването на съвършено нов метод на мислене. По необходимост се утвърждава възгледът, че човекът е най-уникалното и изумителното творение на при¬родата и на историята, че неговото бъдеще е безкрайно и прекрасно. Духовната еволюция едва започва. Известно е, че хората използват само една десета част от капацитета на мозъка си. Това е пътуване, което е в началото си. Досегашният етап от милиони години е подготовка за същинския разцвет на човешката същност.
В крайна сметка човекът е оцелял, стремейки се към бъдещето – с най-напредналите средства, с които разполага, но мислите, чувствата, политиката и инсти¬туциите ни са застинали в едно минало, което не съществува, но продължава да мисли с неговите категории и принципи.
Но тези усещания пораждат и идеята за нова цивилизация. Като неин траен знак се утвърждава идеята за устойчиво развитие. То предполага промяна на утвърдилия се върху Земята цивилизационен модел. В практически план това означава преоценка на разумността на човешките решения и действия; гарантирана екологическа безопасност; нови измерения на проблема за адаптацията; нови механизми за решаване на демографския проблем; нова парадигма на революциите в живота на човечеството; нова формула на духовната еволюция на човека.
Идеята за нова цивилизация все повече ни убеждава, че нейното появяване е резултат от нарастващата актуалност на редица проблеми, част от които първоначално са свързани с екологическата криза на съвременния свят. За начало на гло¬балната загриженост за последиците от тази криза се посочва първата международна конференция на тема „Човекът и околната среда" в Стокхолм през 1972 г. Двадесет години по-късно в Рио де Жанейро (2012 г.) Конференцията на ООН по устойчивото развитие го резюмира като „Бъдеще, което искаме". Но не се посочват автентичните корени на тази универсална цивилизационна парадигма в Евразия, където още от древни времена тя заема централно място в непреходната източна мъдрост. Запознаването на новите поколения с нея може да помогне за тяхното приобщаване към Евразийската мечта, която все повече и все по-властно се въздига в копнеж за един нов свят.
Европа и Азия са едно цяло от земната суша. За разлика от другите континенти, те не са разделени от океани. Дели ги планината Урал. Имайки предвид това, Арнолд Тойнби пише: „Противоположността между Европа и Азия е едно от най-малко полезните наследства, които съвременни¬ят Запад е приел от Елинския свят. Има безспорна географска реалност, която наричаме Евразия". Все по-ясно се очертава тенденцията Евразия да се превърне в урав¬новесяващ, хармонизиращ и стабилизиращ геополитически полюс, който може да неутрализира амбициите на евроатлантическата олигархия за световно господство. Вече са налице натрупани данни за наличието на базова индоевропейска личност като основа на единна евразийска цивилизационна идентичност. Ядрото на тази уникална духовна реалност се формира в резултат на хилядолетното съжителство на десетки народи и устойчивия синтез на източната мъдрост и славянската духовност. Следователно, Евразийската идея не е поредната политическа мимикрия, а дълбочинна стратегия, подхранвана от хуманистични подтици на здравия разум. Западът трябва да преодолее страховете си от факта, че в евразийското пространство ролята на „Третия Рим" след Византия винаги е играла Русия. Поради това спецификата на това пространство до голяма степен се определя от Русия. В контекста на тази гледна точка евразийската идея все повече се превръща в специфична цивилизационна парадигма, която се нуждае от задълбочени разработки в исторически, политически, икономически, философски и културологически план.
В своята дълбока същност евразийската идея и славянската духовност имат общи корени. Славянската духовност е устойчива съставна част от европейската духовна идентичност. Те имат обща генетична основа. Корените им трябва да се търсят в древната култура, нейното разпространение в Европа и проникване във Византия, европейското Възраждане и Просвещението. На тази основа се формират евразийската мечта и специфичната славянска духовност. Този синтез определя съвременните тенденции в развитието на европейската духовна идентичност.
Сложността на така описания исторически процес изправя всички страни от Стария континент от Атлантика до Урал и древния Изток пред трудната дилема с една единствена алтернатива – цивилизационен избор, основан на нов синтез между Изтока и Запада, на хармонично съчетаване на съзидателната енергия със способността за одухотворяване на резултатите от тази дейност, привилегия, с която еволюцията е надарила разума. На фона на този сложен и продължителен процес, наречен еволюция, се откроява стремежът на народите към избор в полза на хуманистичната цивилизация. Този избор е антипод на съвремен¬ната покварена цивилизация на капитализма.
Промяната в екзистенциалната парадигма относно смисъла на човешкия живот е обективното основание евразийският проект да се разглежда като закономерен преход към нов цивилизационен модел. Днес сме свидетели на превръщането на благоразумието в доминираща цивилизационна парадигма. Особено важно е да се осъзнае неизбежният синтез между източната мъдрост със славянската духовност, благодарение на засилващата се роля на цялостния евразийски цивилизационен процес. Това е глобалната поука от мобилизацията на световния разум срещу смъртоносната пандемия на COVID-19. Тя подсказва на изпадналия в екзистенциален дефицит здрав световен разум, че е изтекло времето на философията, според която всеки да се бори срещу всичко останало за оцеляване и за собственото благоденствие. За да се вникне в ирационалната същност на тази философска формула, е достатъчно да не се забравя и не се позволява на силите на сатаносферата да оскверняват подадената за помощ ръка на страни като Китай, Русия, Куба и др., на своите „стратегически врагове", които водят безумна война срещу тях с всички средства и чудовищни конспирации. В такъв съдбоносен момент в живота на човечеството се намират и хора с пиратски манталитет, които могат да отклоняват помощи, предназначени за наистина нуждаещи се хора, към своите пазари. Непредвидимият въпрос, за който ни предупреждава големият английски историк и философ Арнолд Тойнби, ни подсказва посоката на усилията на обединеното човечество в името на живота като алтернатива на самоунищожението. Българският народ за пореден път потвърди своята традиционна привързаност към ценностите на колективното благородство на духа, като прояви висока отговорност и солидарност с обявените от властта мерки за ограничаване на тежките последици от коронавирусната пандемия, която продължава да взема хиляди жертви в почти всички краища на планетата Земя.
Индустриалната цивилизация в капиталистическата си версия издига в култ преследването на материалното благополучие на това малцинство. Прис¬трастяването към нарастващите влечения на плътта води до дълбока духовна криза, която постепенно се ускорява и задълбочава, за да се стигне до пълно опустошаване на вътрешния свят на модерния човек, който не се спира пред нищо, за да удовлетвори неразумните си пристрастия, опустошавайки света и природата. Разумът все още не съзнава, че това е много по-опасно от десетки пандемии, сполетели човечеството в далечните и близките исторически времена. Апологетите на порочната цивилизация цинично се опитват да внушат на човечеството, че тя няма алтернатива. Но вярно е и това, че историята на човечеството е и история на борбата за справедливостта срещу несправедливостта, на свободата срещу насилието и робството, на хуманизма срещу безчовечността, на бедността на милиони срещу богатството на нищожно малцинство, на правдата срещу неправдата. Това малцинство е готово да жертва всичко останало като форма на живот, за да сведе населението на планетата до оня „златен милиард", от които се състои самото това малцинство и цялата деградирала до обикновено стадо, което го обслужва като споделя с него скромна част от придобитото по престъпен начин богатство.
Алтернативата на тази социална пирамида с остър връх представлява хуманистичната цивилизация, основана върху коренно различна глобална етика, чийто най-ярък израз е идеята за социална справедливост, чиито основни и устойчиви признаци са високата духовност, а справед¬ливостта е нейната основополагаща ценност, превърнала се в глобална добродетел. Тя е визия за оново състояние на духа, към което се стремим, за да оставим след себе си свят, по-добър, по-богат, по-мирен и по-красив от този, който сме заварили и в който живеем. Това е и главната цел на човешката еволюция. Преди всичко технико-технологическата и потребителската парадигма, доминираща досега в индустриалната цивилизация, се налага да се замени с културно-нравствен и духовно-идеологически императив. В социално-икономически план това означава да се извърши преход от техноген¬на, в т. ч. и информационна цивилизация, към антропогенна (човешка, облагородена, одухотворена, хуманистична) цивилизация, в която върховната ценност и крайната цел на прогреса е човекът и неговото хармонично развитие.
Съществен аспект на поставения въпрос се отнася до установяването на универсален модел на развитие, който да съчетава в себе си предимствата на известните досега цивилизационни матрици, съдържащи специфични хуманистични приоритети.
Апологетите на капитализма продължават да манипулират света, че той е най-благоприятната възможна среда за щастие, като под това понятие разбират нарастващия размер на печалбата на незначителна по обхват световна олигархия и нейните слуги. Истината за ирационалната същност на капитализма се разкрива пред очите ни в безброй факти. Някои от тях са известни още от времето на Шарл Фурие. Достатъчно е да ги погледнем с очите на здравия разум. Противно на това светът, в който живеем и днес, е завладян от посредственост, профанация, чиито носители живеят в него с арогантно самочувствие, което води до системно духовно затъпяване на хиляди и милиони хора по света. В този свят благородството е обявено за привилегия на наивници и онеправдани. Хуманизмът е обявен за призрак от „мрачни времена", а на негово място разюздано се подвизават насилието и ужасът, кощунството и мародерството върху висши за човешкия дух принципи и ценности. За всичко това има една обща причина – опорочената индустриална цивилизация на планетата. Дълбоката всеобща криза, която преживява съвременното човечество, се корени в нарушеното единство на културата и цивилизацията. Това показва, че в основата на глобалната криза на световния дух лежи липсата на адекватна екзистенциална култура. С времето това се превръща в опасен дефицит на инстинкт за самосъхранение у съвременното човечество, което постепенно губи волята за съпротива срещу инерцията за самоунищожение, примирявайки се с вечния страх от присъдата, която сам произнася срещу себе си.
Обобщавайки наблюденията върху възникването и разпространението на короновирусната пандемия от началото на 2020 година, неизбежно стигаме до заключението, че съвременната технологична цивилизация не е способна да поддържа непрекъснат човешки стремеж към богат смисъл на живота. Тя се крие зад примамливите технологии на индустриалната революция, като се отдалечава от човешката същност, защото се превръща в разрушителна сила и застрашава самите основи на живота. Задълбочаващата се екологическа криза в глобален мащаб е ярък израз на бездуховност и агресивност, когато световното богатство и ключът към ядрения апокалипсис са в ръцете на нищожно покварено малцинство. Замърсената външна среда е резултат от вътрешната духовна пустота. Съвсем очевидно е, че съвременната цивилизация е в тотална криза и вътрешна разруха, причинена от липсата на хуманистична цел. Човечеството е въвлечено в инерцията на „революционни промени" и технологични иновации, изпадайки в състояние на бездуховност за смисъла на това, в което участва; то се роботизира и накрая изпада в състояние на десапиенизация на хомосапиенса. Някои изследователи стигат до тъжното заключение, че още в края на настоящия век хомосапиенсът може да изчезне от лицето на Земята.
Ето защо в началото на ХХІ век човечеството вече няма време за дилеми. То е изправено пред безалтернативен императив: ново духовно възраждане и обединяване на всички сили с хуманистична насоченост, за да се сложи край на насилието и изтощителната експлоатация на природата и нейните ресурси, на ограбването на плодовете на чужд труд, на безумното използване на плодовете на човешкия разум, – вечното изкушение и единствения избор на свободния човешки дух. Това трябва да бъде ако наистина сме застанали пред вратите на нов световен ред.
Именно поради порочността на съвременната капиталистическа цивилизация, човекът все още не е влязъл в своята роля – бавно осъзнава новите си отговорности. Той все още е в плен и пасивен съзерцател на собствената си разрушителна стихия. У него все още не са задействани силите на противодействието срещу тази стихия. За да бъдат задействани тези сили, е нужен един нов хуманизъм, ново мислене, нова нравствена нагласа, които имат смисъл на философия на съзиданието и устойчива екзистенциална култура. Но това от своя страна предполага съзнание за глобалност, преданост към справедливостта и отвращение от насилието. В тази нова философия намира своята метафизическа обосновка една нова цивилизация. Затова сърцевината на новия хуманизъм в цялостната й пределна същност трябва да се търси в душата на човека, като атрибут на непрекъснатостта на живота. Ключът към тази истина е у човека. Той е източникът на всички световни проблеми; той е обект на всички наши интереси и грижи, той е началото и краят на всички надежди.
Съществуват сериозни основания за оптимистично предположение, че след безброй прояви на неразумност, човечеството днес търси решение, адекватно на собствения си разум. Обратът в ориентацията на философското мислене окончателно настъпва, когато се осъзнава необходимостта от изработването на съвършено нов метод на мислене. По необходимост се утвърждава възгледът, че човекът е най-уникалното и изумителното творение на при¬родата и на историята, че неговото бъдеще е безкрайно и прекрасно. Духовната еволюция едва започва. Известно е, че хората използват само една десета част от капацитета на мозъка си. Това е пътуване, което е в началото си. Досегашният етап от милиони години е подготовка за същинския разцвет на човешката същност.
В крайна сметка човекът е оцелял, стремейки се към бъдещето – с най-напредналите средства, с които разполага, но мислите, чувствата, политиката и инсти¬туциите ни са застинали в едно минало, което не съществува, но продължава да мисли с неговите категории и принципи.
Но тези усещания пораждат и идеята за нова цивилизация. Като неин траен знак се утвърждава идеята за устойчиво развитие. То предполага промяна на утвърдилия се върху Земята цивилизационен модел. В практически план това означава преоценка на разумността на човешките решения и действия; гарантирана екологическа безопасност; нови измерения на проблема за адаптацията; нови механизми за решаване на демографския проблем; нова парадигма на революциите в живота на човечеството; нова формула на духовната еволюция на човека.
Идеята за нова цивилизация все повече ни убеждава, че нейното появяване е резултат от нарастващата актуалност на редица проблеми, част от които първоначално са свързани с екологическата криза на съвременния свят. За начало на гло¬балната загриженост за последиците от тази криза се посочва първата международна конференция на тема „Човекът и околната среда" в Стокхолм през 1972 г. Двадесет години по-късно в Рио де Жанейро (2012 г.) Конференцията на ООН по устойчивото развитие го резюмира като „Бъдеще, което искаме". Но не се посочват автентичните корени на тази универсална цивилизационна парадигма в Евразия, където още от древни времена тя заема централно място в непреходната източна мъдрост. Запознаването на новите поколения с нея може да помогне за тяхното приобщаване към Евразийската мечта, която все повече и все по-властно се въздига в копнеж за един нов свят.
Европа и Азия са едно цяло от земната суша. За разлика от другите континенти, те не са разделени от океани. Дели ги планината Урал. Имайки предвид това, Арнолд Тойнби пише: „Противоположността между Европа и Азия е едно от най-малко полезните наследства, които съвременни¬ят Запад е приел от Елинския свят. Има безспорна географска реалност, която наричаме Евразия". Все по-ясно се очертава тенденцията Евразия да се превърне в урав¬новесяващ, хармонизиращ и стабилизиращ геополитически полюс, който може да неутрализира амбициите на евроатлантическата олигархия за световно господство. Вече са налице натрупани данни за наличието на базова индоевропейска личност като основа на единна евразийска цивилизационна идентичност. Ядрото на тази уникална духовна реалност се формира в резултат на хилядолетното съжителство на десетки народи и устойчивия синтез на източната мъдрост и славянската духовност. Следователно, Евразийската идея не е поредната политическа мимикрия, а дълбочинна стратегия, подхранвана от хуманистични подтици на здравия разум. Западът трябва да преодолее страховете си от факта, че в евразийското пространство ролята на „Третия Рим" след Византия винаги е играла Русия. Поради това спецификата на това пространство до голяма степен се определя от Русия. В контекста на тази гледна точка евразийската идея все повече се превръща в специфична цивилизационна парадигма, която се нуждае от задълбочени разработки в исторически, политически, икономически, философски и културологически план.
В своята дълбока същност евразийската идея и славянската духовност имат общи корени. Славянската духовност е устойчива съставна част от европейската духовна идентичност. Те имат обща генетична основа. Корените им трябва да се търсят в древната култура, нейното разпространение в Европа и проникване във Византия, европейското Възраждане и Просвещението. На тази основа се формират евразийската мечта и специфичната славянска духовност. Този синтез определя съвременните тенденции в развитието на европейската духовна идентичност.
Сложността на така описания исторически процес изправя всички страни от Стария континент от Атлантика до Урал и древния Изток пред трудната дилема с една единствена алтернатива – цивилизационен избор, основан на нов синтез между Изтока и Запада, на хармонично съчетаване на съзидателната енергия със способността за одухотворяване на резултатите от тази дейност, привилегия, с която еволюцията е надарила разума. На фона на този сложен и продължителен процес, наречен еволюция, се откроява стремежът на народите към избор в полза на хуманистичната цивилизация. Този избор е антипод на съвремен¬ната покварена цивилизация на капитализма.
Промяната в екзистенциалната парадигма относно смисъла на човешкия живот е обективното основание евразийският проект да се разглежда като закономерен преход към нов цивилизационен модел. Днес сме свидетели на превръщането на благоразумието в доминираща цивилизационна парадигма. Особено важно е да се осъзнае неизбежният синтез между източната мъдрост със славянската духовност, благодарение на засилващата се роля на цялостния евразийски цивилизационен процес. Това е глобалната поука от мобилизацията на световния разум срещу смъртоносната пандемия на COVID-19. Тя подсказва на изпадналия в екзистенциален дефицит здрав световен разум, че е изтекло времето на философията, според която всеки да се бори срещу всичко останало за оцеляване и за собственото благоденствие. За да се вникне в ирационалната същност на тази философска формула, е достатъчно да не се забравя и не се позволява на силите на сатаносферата да оскверняват подадената за помощ ръка на страни като Китай, Русия, Куба и др., на своите „стратегически врагове", които водят безумна война срещу тях с всички средства и чудовищни конспирации. В такъв съдбоносен момент в живота на човечеството се намират и хора с пиратски манталитет, които могат да отклоняват помощи, предназначени за наистина нуждаещи се хора, към своите пазари. Непредвидимият въпрос, за който ни предупреждава големият английски историк и философ Арнолд Тойнби, ни подсказва посоката на усилията на обединеното човечество в името на живота като алтернатива на самоунищожението. Българският народ за пореден път потвърди своята традиционна привързаност към ценностите на колективното благородство на духа, като прояви висока отговорност и солидарност с обявените от властта мерки за ограничаване на тежките последици от коронавирусната пандемия, която продължава да взема хиляди жертви в почти всички краища на планетата Земя.
От Клуб „24 май"
