„КАРАНТИННАТА ТЕМА” – В ПРЕОБРАЖЕНИЯТА И ПЛЕНА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ИЗМИСЛИЦА И СЪВРЕМЕННАТА РЕАЛНОСТ

„КАРАНТИННАТА ТЕМА" – В ПРЕОБРАЖЕНИЯТА И ПЛЕНА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ИЗМИСЛИЦА И СЪВРЕМЕННАТА РЕАЛНОСТ
РАЗКАЗЪТ НА ИВАН ВАЗОВ „НА КАРАНТИНА" – С АЛЮЗИИ И КЪМ ДНЕШНИЯ НИ ДЕН

АКАД. Д-Р ИВАНКА ДЕНЕВА – БАНИ

Темата за епидемиите, като изтребителен бич за големи човешки потоци, не отвчера вълнува писателските пера. В търсене на интерпретациите им в родната словесност и конкретно - в разказа „На карантина"(1) от Патриарха на българската литература Иван Вазов, (от чието рождение се навършват 170 години), ще сторим поклон не само пред делото му, но припомним и неговия пословичен порив да бъде до народа си в сюблимни мигове; силния му човешки и писателски рефлекс да остава ответен с произведенията си на важни исторически процеси и събития. И преди да обгледаме пластовете на творбата му, не можем да подминем художественото отразяване „черната трагедия" на пандемиите и наложителната карантина по време на случили се в миналото сходни събития в световната история, отразени и в литературата - при днешно битие на българина с Covid-19 като в „хорър-наратив" или в „драмите на абсурда" от С. Бекет и Й. Йонеско... Но в живота и изкуството страшните погроми рядко вървят паралелно или се успоредяват: по-често са раздалечени - с претворяване по-късно във времето на давещия и неизтребим човешките възприятия спомен, облъхнати понякога - отвъд ужаса, и от виталността и чувството за хумор на преживелите, главно карантината, пример за което са визираните по-долу произведения на Дж. Богачо, Ал. Пушкин, Ив. Вазов... Впрочем, немалко още фундаментални творби на родната литература („Чумави" от П. П. Славейков, „През чумавото" на Й. Йовков, „Холера" от Л. Стоянов, „Осъдени души" на Д. Димов и др.) ситуират драматичните криволици на любовта все по време на епидемия от заразни патогени или редом с прокълнати, с разточителното си изобилие, пирове. Във взаимовлиянията и рефлексиите „живот-литература", обаче, припомняме схващането на Кенет Бърк, че „...при прочита всички литературни изображения, колкото и да са „реалистични", в крайна сметка се оказват алегорични".(2) По отношение на днешното разпространение на Covid-19, в изследването употребявам понятието „епидемична зараза"/заболяване, със склонност за приемане като основателно твърдението на Питър Кьониг (Research on Globalization-CRG,Канада) за мащабите на съвременната болест на човечеството повече като „епидемия", а не като „пандемия", при съответно недостигнати регламентирани нива до 12 % смъртност, а 6%-7–в Европа. Неслучайно в наши дни сп."Форбс"по показателя „карантина" класира справянето на държавите с вируса.
По-долу привеждам следните мои критерии за наблюдение проявленията на феномена върху човека, изявен в реални условия/художествената литература, с отчитане на: а/ въздействията на карантината върху човешкото здраве/психиката на индивида и върху емоционалните, ментални и поведенчески негови прояви; б/формиране „психологията на взаимопомощ и емпатия" към страдащите болни и починали, но и овладяване чувството на угнетение и стрес от нарушената и липсваща лична комуникация, дълго осъществявана с едни и същи близки/домашни дълго време в тясното пространство на изолираност; в/ писателските подходи/похвати в пресъздаване „психологията на страха" у човека от разболяване, неизвестността от развоя и изхода на лечението, съкращение от работа и несигурността за финансовото осигуряване на семейството в бъдеще; г/ наблюдение над спецификата на наратива с оглед на тематиката; върху лексиката и стилистиката в пресъздаване душевното състояние на доброволно или принудително затворения от обстоятелствата на вирусната криза, човек.
Всъщност, историческите ракурси към масовите - с пораженията си здравословни и губителни беди на човечеството, отпращат още към описанието на Прокопий Кесарийски за първата случила се епидемия от чума: с начеваща вълна към 541 г. при император Юстиниан, последвалите й многобройни „набези"(18) през следващите 200 години и погубване на над 20 млн. човека в Европа.Там е регистрирана и пандемия от т. н. „черна смърт" през Средновековието (1346-1353 г.): възникнала вследствие на „бубонната болест", е причинена от гризачи в Азия, непощадила Индия и Китай (с тръгване по Пътя на коприната към 1348-1350 г.) и смърт на близо 200 млн. човека.(3) Малко по-късно става творчески факт и първото издание на книгата на Джовани Бокачо „Декамерон"(1348-1353 г.), вдъхновена от събитието- сюблимен миг и от живота на автора:чумната епидемия във Флоренция през първата година - с включени разказани сто истории от „самокарантинирали се сладкодумци"- бегълци към веселие и песни... Темата е занимавала и шотландеца Дж. Уилсън още в 1816 г., създал драмата си в стихове „Чумавият град", (при влияние на Д. Дефо, чрез неговия „Дневник на чумавата година", 1722 г.) Върху нейния „фундамент" и внушения Александър С. Пушкин в 1831 г. сътворява „малката си трагедия" „Пир по време на чума", внушаваща жизнелюбие в изпитателни за човека, дни, заредена и с немалко сатирични внушения. А по документ на Градското управление в Сливен може да се съди за предприетите, близки до съвременните действия, още в 1914 г. от д-р Желязков: за изолация на заразени от болестта „едра шарка". И сега новият вирус Covid-19, с причинените сърдечни проблеми, налага естествени отпратки към здравния статус на заболелите от испанския грип (инфлуенца) в 1918 -1920 г. В своята интересна статия Зузане Спрьоер (4) прави аналогии със съвременното състояние на боледуващия човек/държава/свят и карантината, като вплита свои лични щрихи, но и отправя към актуалната, излязла в 2017 г. книга на научната журналистка Лора Спини „Бледният конник. Испанският грип от 1918 г. и как той е променил света". Повестта на българския писател Людмил Стоянов „Холера" (1935 г.), наречена от създателя си „войнишки дневник", според мене надмогва възможностите на жанра от „откъслечни записки за деня в първо лице", рисувайки епидемията като следствие от антинародната война-касапница, заклеймена и с автентичния глас на участника в нея. И излязлата в 1948 г. новела „Крадецът на праскови" от Ем.Станев експонира човешкото битие в контекста „на няколко войни" и особено - съпътстващите хората болести тиф и холера в края на Първата световна. Отразяването на вълнуващи човешки взаимоотношения по времето на пандемия години по-късно изкушава перото и на видния колумбийски писател (и Нобелов лауреат) Габриел Г. Маркес в романа му „Любов по време на холера"(1985 г.), разкрил силата на истинската обич, неподвластна на отвъдното. И „Чумата" на Албер Камю (1947 г.), и драмата му „Обсадно положение"(1948 г. ), са с родствен обект на изображение от нобелиста-писател на пандемичната чума - идентификация и с една кълнеща идеологическа „кафява болест"... Но като най-унищожителен в цялата следвоенна история на Германия изследователите сочат плъзналия в света вирус А(Н3N2), или т. н. „Хонконгски грип" от 1968 г., при намаляло население в света с 1 млн. човека - и заради невъведена „пълна карантина"...(5) Но ако още търсим органичната връзка между живота и литературата, ще я съзрем и днес в едно сбъднало се творческо „пророчество" за унищожителното явление "Ухан-400" от писателя Дийн Кунц в творбата му „Очите на мрака"(1981г.), твърде идентично по харастеристики с днешния вирус Covid-19 и въведените карантинни мерки...
Съвременното – с доброволен личностен порив или наложено по административен път карантиниране на хората, отпраща със ситуациите в години на масови зарази и към едноименния разказ „На карантина" от класика Ив. Вазов, (.IX.1893 г.) (1) Основен обект на изображение, (наред с колоритно създадените образи на хора от различни етноси и поведението им в сюблимни мигове), е тематичната близост на творбата до психическото състояние на българите в днешния ден на кризисното състояние. Във Вазовия разказ властите тогава са показали доста адекватно отношение на ситуацията с пристигащите от европейските държави наши сънародници и гости, поставени в изолатор за предотвратяване пренасянето на ширещите се на Стария континент остри зарази. Нашето правителство е провеждало последователна политика на карантиниране, в противовес дори на по-лежерните в Европа подходи и с обезпечените средства за защита. Кметства и общини изграждат комисии и осъществяват организационни действия чрез тях и комитетите, отделяйки в „лагери" връщащите се. В Родината ни правилното действие се провиждало в бавното елиминиране на ограниченията с цел запазване на здравето, но и на населението и домакинствата- от финансови загуби. Днес битува известното сравнение на немския вирусолог Кристиан Дростен за човешкото себеусещане у „карантинирания", уподобено на „танц с тигър"... А у съвременния човек лексиката, с която са описани от Вазов първичните наблюдения върху „карантинния лагер" и преживяванията там, викат порив за смях от архаиката на изразните средства, доста адекватни, обаче, като мерки за тогавашното време и медицинската практика при зарази: настаняване сред гора в хигиенизирани бараки, отдалечени за дистанция на хората. „Словесният фонд" на писателя тук се родее с този от „Балановия речник"- с неологизмите и производните от „коренови думи"-за наименование на пазачите и дезинфекциозните материали. Идващите са охранявани от „карантинопазци" и стражар, като специално обучен човек, наречен „църкател", осъществява дезинфекцирането с лизол/карбол от машина, снабдена с тръба „църкалка". Споделящ преживяванията си от „първо лице" и със „свидетелска функция", големият ни разказвач намира сили и в тази ситуация да прояви чувството си за хумор, незлоблив смях и витален настрой на личността. В случая, висша ценност за човека е насладата да превъзмогне по един достоен, но забавен начин житейските тегоби, а за писателя - със самоирония, жизнелюбие и смекчено-сатирични краски да представи ракурса към персонажи и явления в „екстремната ситуация на изолация". Всъщност, разказът на Ив. Вазов „На карантина" сякаш „материализира" художествено и осъществените някога действия от един напредничав за времето български лекар (д-р Стефан Хаджипенчев от старата ни престолнина по време на т. н. „Испански грип" през Световната война (по разказ на служителката Т. Недева от РИМ – В. Търново).(6) Общото себеусещане е, че някога и днес, човекът въпие да се върне към някаква, макар и „ефимерна сигурност" на „предишния си живот, преди Cоvid-19", видно и от анализа на трилогията на К. Фуентес „Terra Nostra"(1975 г.) (7)
А очеркистът Вазов си напомня, че още при пристигането на „новите" в „карантинния лагер" багажите им са струпани накуп за обеззаразяване, а те самите се оказват с облени дрехи, лице и наквасване от „миризливата карболка" от врата до краката – до усещането на обеззаразения като „цял къпаник", ведно с... паспорта – при "парна карболова баня" във врящ казан за дрехите; властите водят и строги регистри за новопристигналите - с мястото на тръгване и крайната цел на пътуване и при разпределение от доктора „по националности". През цялото време читателят се любува на хумористично-ироничните обрати на Вазовата реч, превърнала съприкосновението с една неприятна тема в изключителна забава от майсторската употреба на комичното. От родолюбеца мястото на „заточението" е почувствано обаче като „...пределите на нашата държава"- без спестени препратки към най-близката история с отминалата война от 1885 г. Локацията е видяна и в контекста на „карантинната тема" и функциите на неизползваното укрепление: да пази изолираните „...от много по-опасен врагъ, който никакви сливнишки „ура" не могат да спратъ"– холерата.(с.93) Очевидно е писателското умение да превключва с лекота емоционалните регистри, вплитайки в един ироничен наратив сериозни исторически конотации за събития и българския/войнишкия характер. В повествователния поток за карантината той вклинява и важни факти за решенията на българските власти по отношение на общите „междудържавни мерки" срещу болестта холера: неучастието на България и Турция в „санитарния Дрезденски конгрес", развръзващ ръцете им „...да туряме колкото щемъ дълга карантина на границата си",(с. 93) при отмяна от другите страни. Творецът успява с пестеливи, но точни зарисовки, да представи на читателя и колоритните птици около себе си, и обикалящите наоколо мишки, липсата на книги, играта на карти, песнопенията и разпивката...Това разнородно общество от типажи и народности, обаче, се и задъхва в дните на принудителни ограничения за човека, изразено в себеусещането на Вазов-очеркиста и ценните сведения за някои качества на авторовата личност, като свободолюбие и чувствителност- с участ като Наполеоновата на остров „Св. Елена"и заключението: „Тука човякъ добива идея за злощастието от лишението на свободата"(с.97). Така разказът надмогва „историческите сведения" за организирането и провеждането на карантината в миналото, разширявайки диапазона от инвенции: към наблюдения и върху идейния свят и психологическите преживявания на човеците в изолация, но и към сражението между българи и сърби на 11 септември 1885 г., с парещия въпрос „защо е била войната между двата народа?!" Авторът на разказа акцентира върху някои важни детайли от воденето на разговора с карантинирания сърбин: на чист български, но самият той се идентифицира като поданик на съседката ни... Запомняща е и писателската палитра в ситуацията на запращане на героите в „двоен празник": освобождението от „плена на карантината"и този на 6 септември – Съединението на Княжество България и Източна Румелия – в авторов разказ, предаващ полюсността на човешките чувства...
От прегледа на източниците се налагат ИЗВОДИТЕ за:
а/ възприемане въвеждането на карантината в миналото (края на XIX в. срещу холера и другите заразни болести в България, както и днес - против видовете корона-вируси, вкл. Covid-19), като основно и ефективно средство за изолиране на преносителите на заразата, след констатиране или в изчакващото състояние на установяване на болестта, както и за предпазване на предполагаемите и реално контактните на причинителите, хора; в съвремието - подложени след тестване на по-дълготраеща карантина от тази някога, с прилагане/търсене на нови и по-ефикасни лекарства/ваксина днес, някои със спорно за човешкото здраве, въздействие (хлорохин напр.);
б/ като предпазна мярка, карантината е прилагана още в пределите на Османската империя; въведена е и във военно-полевите болници от руските лекари-белогвардейци на фронта; още към 1835г. тя се осъществява по-системно от създадените български „карантинни служби;
в/ видно от Вазовия разказ, на граничния пункт властите са приложили адекватен за времето подход за „карантиниране,"(при по-малко дни от тези днес срещу новия Covid-19) и при допуснато обитаване на помещенията от много хора, групирани по признак на националност и липса на стаи за самостоятелна изолация. Произведението е ценен източник за наблюдения над нравите и живота на представителите на различни етноси и държави в екстремни условия и в благоприятната среда за проява/изучаване на националния характер и народопсихология. За човешките общества остават поучителните за България и света уроци от преживените зарази, епидемии и пандемии: хората да пренаредят личностните си, държавни и политически приоритети, извеждайки здравето/живота като основни и първенстващи фактори за развоя на индивида, икономиката и социалното благоденствие.
(Научната статия се публикува с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура" на МК - Програма"Творчески стипендии за млади и за изтъкнати творци"-2020 г.

______________________________________________________________________________________