Интервю на издателя Стоян Вълев с писателката Иванка Денева „ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ДА СЕ ВЪРНЕ ПРИ НАЦИОНАЛНИТЕ СИ КОРЕНИ. НУЖНО Е ОЗОНИРАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ И ЛИТЕРАТУРНИТЕ НРАВИ”

Първичният порив на всеки пишещ е да се съгласи с това твърдение: за почти митичното себеосъществяване на твореца днес. Но отговорът е нееднозначен, белязан от нюанси и не толкова от „географското място", а от условията: социални, личностно-индивидуални, творчески - на развитие и утвърждаване на автора. В този смисъл затрудненията са от различно естество, но могат да се сведат до няколко основни, едните от които наричам „на клетъчно ниво". Те произтичат от особеностите на писателското мислене, от психологията и спецификата на „този занаят", който в никакъв случай не идентифицира писателя и труда му с клишетата „разказвач на истории" и „писането – самотно занимание". Това несъмнено е така, но важно е друго: пред белия лист той, демиургът, е нетърпелив да се отърси от непосилното бреме – да изобрази художествено и автентично света около себе си, пресътворяването му в човешкото съзнание и душа. Това изпълва човека на перото с една непрестанна тревога, болка и неудовлетвореност и го прави „опъната тетива": да отговори с творчеството си на очакванията – свои, вътрешни и обществени. За съответствието той може да бъде заблуден – зависи от мярата му, човешка и професионална, от устойчивостта и най-вече от морала: да бъде себе си и да не се поддава на конюнктурни повеи, моди и политически диктати, които битуват „от ден до пладне", защото не изразяват същността на изкуството истинно и дълбоко.

Относно въпроса за трудността да си писател в Сливен. . . Мъчно е навсякъде, а тук, под слънчевото озарение на Сините камъни, е благодатно, но задължаващо и отговорно – заради паметта и дирята в националната словесност, белязана от творческото присъствие през годините на К. Константинов, Ел. Багряна, Г. Джагаров, Р. Ралин, Д. Дамянов, Станка Пенчева и колко още. . . В града на войводите и ветровете е имало винаги и са се поддържали културни традиции и атмосфера, в по-ново време - и чрез известните в България „Сливенски огньове", чието възраждане се опитва да възкреси в новите реалности общината. А съвременният писател, независимо къде живее, не създава на голо поле: засаждайки лехата си, той е отговорен и за това колко жива, уханна и пъстроцветна ще бъде тя в голямата литературна градина, където има слънчеви, но и гнили ябълки, за своята съпричастност към корените. . . Жалко за облъхнатите от самомнението, че пътеката към златното дърво „начева" и свършва с тях. . .

Споделям убеждението, че не столицата гради писателя и го прави значим. Сливен е свидно място за живот и творчески труд именно с многостранните инвенции от историческото минало, уникалното културно насредство, колоритните хора, неповторимия с красността си Балкан. . . Те вливат живителния сок към едно творчество, стига авторът да успее да го извлече, съхрани и претвори в идеи, образи и картини, които да следват пълнокръвното си художествено битие, да отразяват истината за човешкия и народния живот. Бележити майстори на перото са създавали шедьоврите, останали в световната културна съкровищница, далеч от столицата: примерите са много, но се сещам за Пушкин и Толстой, за Леопарди, Шарлот Бронте и Гаскел, за нашия Й. Йовков. . . Но за съвременния български писател, който не твори в София или големия град в днешния информационен век, епизодичните контакти и липсата на досег с националнозначими творци от всички видове изкуства, с издатели, критици и културни събития - без непременно да водят до капсулирането му, в една или друга степен затрудняват заявяването, представянето на творчеството и „вписването" му в литературата – при отсъствие и на пълна информираност какво се създава, излиза на пазара и за художествената му стойност, при „затихващите" или повече рекламни функции днес на оперативната критика. . . Самиздатът, пренебрегването и отсъствието на „редакторската институция", унижението на съвременния творец да моли спонсорите за издаване на книгите си, ширещото се „саморазпространение" /при унищожената книгоразпространителска мрежа!/, са някои от факторите, които снижават качеството на голяма част от българските книги и правят живота на занимаващия се с писателски труд нелек, независимо къде битува той. . . И по всички географски ширини - в София или малкото затънтено селце, неумеещият да си служи със словото е еднакво безсилен и напъните да се утвърди с всички средства не са панацея, а само ще засилват човешката и творческата му драма. . . Дано дискусията в портала „Литернет" и да отрезви писателите да се самовглеждат повече с критично око. . . Това би допринесло и за по-прецизния и адекватен на художествените постижения подбор на „нашенските златни пера" и тези от полуострова. . .

 

 

Никога не съм изпитвала страх от подобни примитивни схващания, но те са вредни за чистотата на въздуха в литературния живот, среди и на конкурсите, в частност. Това отдавна отблъсква участието на значими съвременни български писатели във всякакви литературни състезания, но не възпира кръга от договарящи и самопредлагащи се, определяни „априори" или редуващи се „творци" като постоянни членове на журита – „на ротационен принцип". Там те или доминират в оценяващите състави по жанрове, а ако са единични „изразители" на „кръжеца" или съюза, дърпат килимчето към себе си, за да го постелят непременно под краката на свой събрат, неизтърсено от бълхите на пристрастията. . . И колкото и популистки критерии и настроения да изразява читателската публика, а не високите – на професионалните критици, нейната оценка също не бива да бъде пренебрегвана, защото писателят създава творбата не единствено за и в угода на критиката или чекмеджето, а по вътрешна своя потребност, на времето, и главно за четящия, който у нас, за жалост, не е издигнат в уважаван партньор, с когото няма и продуктивен двустранен диалог.

Във въпроса си Вие визирате два конкретни подхода на загърбване участието на читателите като равноправен член на журито, съобразно обявения в конкурсите регламент: за романа „Елада, Пиньо и времето"на Керана Ангелова - „авторката от Бургас", както са я нарекли, и за добре приетия от читателската публика роман на Леа Коен „Консорциум „Alternus". Но тези и други подобни случаи, колкото и да са изолирани, само потвърждават „типологията" на нещата и съпротивата на творците към утвърдилата се вече практика за опорочаване на конкурсите - с „предизвестен победител". . .

 

 

Действително не пиша „само за критиката", но не пренебрегвам нейната роля, особено градивната, участието й в литературния паноптикум и в подредбата на ценностите. Но „големите", обективни и подготвени за голготата на този труд критици, днес са по-малко от пръстите на десницата. . . Следя категоризациите им за процеси, автори и творби, но имам и своя, която ми вменява дълга, възможносттите и удовлетворението да пиша за „българските работи": националнен дух, архетипи, традиции и характер /в романа „Жарава", изд. "Захарий Стоянов", С. , 1999 г. , както и в белетристичния сборник „Този корав залък – животът", повест, новели, разкази, СБП, С. , 2003 г. /, да изпитвам радост от „художественото случване", забелязано и от читателите, критиците и на премиерите на книгите в Сливен и София. Не бих говорила за това – който се интересува, е прочел, но при вашия въпрос обективността ме задължава да кажа, че не мога да се оплача от липсата на внимание от българската критика, тъй като го получих на творческия си прощъпалник от хора с критерии и характер: Николай Хайтов – пръв читател и насърчител за разказите ми „Несрета" и „Раля", от Иван Руж, проф. Иван Цветков, П. Анчев, проф. Вл. Каракашев, Григор Чернев и др. Критиката оцени „Жарава" като „събитие в съвременната българска литература"/в-к „Български писател", бр. 22 от 7 юни 2000 г. и бр. 37 от 20 декември 2000 г. /, така възприеха по-късно и електронната книга с новели и разкази „Живот на възел", Е-изд. "Liternet", 2006 г. /М. Милева, Е-списание „Литернет", 03. 04. 2006, № 4/. Бе забелязано „сериозното отношение към словото"/ред. бележка на „Литературен вестник", 2-8 окт. 2002 г. , бр. 31/, специфичните отлики на езика и почерк на автора /д-р Ел. Алекова, сп. „Пламък", 2004, кн. 9-10/. Радващо, но повече задължаващо - да бъде съхранено и доразвито. . .
Сигурно пишещият извън столицата не е толкова ограничен, а повече „опосредстван" във възможностите за „поместване". Националните специализирани литературни издания, алманаси, антологии на СБП и др. са представяли многократно моите творби. /Последната публикация е новела в декемврийския брой на 2006 г. в списанието с висока естетическа стойност и полиграфическо оформление „Знаци"/гл. редактор Елка Няголова/. Но наскоро обществото чу тревожното твърдение на „младите поети" за страха от манипулации /за което писа съставител на антология с техни творби и Вашият сайт оповести/, а са известни и „праговете" в литературните издания с вътрешната селекция и нагласи за публикуване на едни и същи имена. . . Ако търсачките Google и Yahoo отбелязват стотици заглавия и участия на един автор в духовния живот, той, и да желае, не би могъл да остане анонимен. Но творец, който уважава труда си, гилдията и занаята, винаги следва да има най-вече критично око и вътрешна мяра за постиженията – своите и на другите, защото са съществени разликите между „популярен писател" и създателя на автентични художествени светове: труднопостижима, подвластна на малцина, но не невъзможна цел пред някои съвременни български пера, в това число – и от „новите гласове".
Питате ме за насочването ми за публикации в чужбина /Англия, Австралия, САЩ, Канада, Непал, Сърбия/. . . Това е естествен порив - не само мой, но и на българския творец в миналото и особено днес, при „отварянето на света", да се успореди. . Там участието в конкурси, проекти и поместването в издания, антологии или сайтове, е доста по-обективно, непредубедено и оставено в ръцете на журита и редактори, някои от които сами отправиха покани и оценяват главно художествения акт и резултат. Тук искам да откроя приноса - за популяризиране на българското изкуство и на родните автори, на редактора от българска страна в някои англоезични издания - писателката Здравка Евтимова.
Ще се съглася с Вас, че е очевидна вредата от „дейността" на онази част от самоназначилата се, най-често на „партикуларен принцип", литературна критика, която, опивана от монополните си позиции отбелязва най-вече „постиженията" на другарите и съмишлениците от своя съюз, школа, издателство или „кръг", награждава ги, командирова в чужбина на фестивали и панаири и т. н. и те днес ползват сладостите на литературната ясла повече, отколкото някои във времето на „соца". Но когато обществото, в т. ч и критиката, са „разделени" на участъци и зони, или се ръководят от извънхудожествени критерии в оценката на литературните явления и постижения, тогава и ямите се оказват подмолни и дълбоки, а раните – незарастващи.

 

 

За съвременното състояние на литературата не бих употребила термина „упадък" като всеобобщаващ. Мисля, че е повече съотносим за съвременните нрави и за морала на някои литературни кръгове, деятели и „самооторизирали се оценители", нямащи необходимата критическа подготовка и потенциал, осведоменост за процесите и тенденциите в литературата, познаване на света и търсенията на отделния творец. Тогава неудовлетворението, моралните и творческите поражения ерозират и трите страни: писателя, критика, обществото. Тревожно е, че процесите на разпад и разслоение в него днес, довели до разрушение не само на ценностната система на съвременния човек, нанесоха сериозни поражения и върху българската култура /и литература/, до „чалгизирането" и обсебването й от влиянията на субкултурата. Убедена съм обаче, че и в нашето време на безкраен „преход" и трудности в битието на писателя, се създават стойностни художествени творби, които я оттласкват от процесите на упадък. Бедата е, че поради неинформираност, „сегментиран подход" или пренебрегване, те не се оповестяват на обществото, авторите им остават малко известни или незабелязани от критиката и медиите /специализираните предавания и рубрики/, които „изследват" хвалебствено и интервюират няколко имена. А това пречи за представяне пъстроцветието на литературата ни днес и постиженията й. През последните години излязоха белетристични книги, които чрез жанра на новелата и разказа отразяват процесите в душевността и живота на българина след 1989 година, но мисля, че ярките романови постижения за този период предстои да бъдат създавани.

 

 

Претенциозно и невярно ще бъде твърдението, че един човек има „програма" за функционирането и възстановяването на един автономен, живеещ по свои вътрешни закони организъм. Не бива да се забравя, че днес тя и „субектите й" – писателите, се развиват и самоосъществяват в пазарни условия и среда, а и книгите са „пазарни продукти". Вероятно такава програма би следвало да е създание на Министерството на културата/Национален център за книга или изградената скоро в МОН дирекция /и на Министерството на финансите, което би издигнало културата и литературата действително в приоритетни сфери на държавата и обществото. Но аз малко вярвам на програми и комитети - по-скоро съм убедена, че е нужна правилна и изпълнима стратегия, подходяща социална среда за създаване и утвърждаване на българската книга, организационни и финансови предпоставки за промяна в тази насока за: стимулиране на творците, популяризиране на произведенията им, а защо не – и изграждане на независима експертна комисия към МК от обективни и националнопризнати критици - за оценка на литературните/художествените/ стойности.

 

 

Познавам писателя Цончо Родев и творчеството му, писала съм и рецензии за негови книги. В града ни творят днес талантливите пера на Атанас Славов – гражданин на света, Деньо Денев, Камен Васевски, Атанас Цонков и колко още автори, които са намерили мястото си в „сливенския Парнас". Произведенията и сърцата на Станка Пенчева, Надя Неделина, Петя Александрова, Йордан Калайков, Кети Бозукова и др. , живеещи в столицата, остават съпричастни с болките на хората от своя край, на историята, песенното наследство, природата. Наред с другите теми, „сливенската диря" неотменно присъства в нашите книги чрез събитията, характерите и езика и се слива с националния литературен необят. . .
Относно подкрепата на общината за творците: тя търси начини за финансова съпричастност при издаването на книги /най-вече на дебютантите и на затруднените, а кой не е в наши дни!/, като чрез решенията на Общинския съвет излязоха творби на Замфир Иванов, Милена Николова, Карлос Контрера и др. /, за субсидиране специалните броеве на сп. „Везни" и сп. „Пламък" с произведенията на сливенските автори и др. Същото прави за младите дарования в спорта, живописта и литературата и председателстваната от кмета Й. Лечков фондация „Стоте войводи", но опитите и в двете посоки остават по-скоро спорадични и се нуждаят от системност, а най-вече е необходима последователно провеждана държавна политика за развитие и стимулиране талантливите хора на България, за да останат. Община Сливен прави не малко в организирането и отбелязването на значими културни събития, с отличаването на творци с националните, учредени тук награди „Добри Чинтулов", д-р „Иван Селимински" и „Дамян Дамянов", присъждани на деятели със сливенски корен от всички родове изкуство. Има някаква извисеност и земност ли, да го кажа, които предпазват сливенските писатели от съблазните, лютите битки и свади за награди, но и тук не липсват огорчени и неточни попадения в списъците с отличените. . . И се питам дали съвременният човек, заради природата си, остава като своя събрат от миналото, подвластен на Славейковото твърдение: „Като няма в труд поету награда, чезне песен, фантазия отпада!" Но смятам, че всеобщото увлечение на днешната българска литература и творците й по награди, е гибелно за нея и за всеки поотделно. Несъмнено е назряла необходимостта от промени в статута, организацията, механизмите и отговорността на комисии и журита при присъждане на отличията, за да не се разразяват „литературни рейдове на обидата", смерчове и тайфуни. . .

 

 

Сигурно е възможно, но не е необходимо и би задълбочило изкуствения водораздел по географски признак и противостояне, защото естетическият акт, колкото и да синтезира инвенции, културни пластове и личностни натрупвания, е навсякъде еднакъв: „писателят е „наедине" със себе си и белия лист!", а литературата – неделима и достояние на всички. Но това, което хърватският поет Владо Готовац твърди за „малките народи" в есето си „Световната загадка", е съотносимо и за литературата, създавана в неголемите градове: „. . . в това няма нищо толкова ирационално, че да е неразбираемо. " И продължава: „Всички гледаме едно и също небе – няма провинциално небе и провинциален пейзаж", а обстоятелството, че „слънцето грее еднакво за всички", бе основният аргумент на светите братя-първосъздатели на писменността, в защита на славянската кауза, език и бъдеще. Провинцията, в това число литературната, е главно в съзнанието, душите и поведението на някои, облъстени да изразяват и „парцелират" ценности и творци. А те, пишещите, са обединени главно от принадлежността си на словото и уменията / индивидуални!/ за боравене с това сечиво. . .
В Сливен има представители на СБП - София, на Сдружението на българските писатели и регионално обединение от 21 творци към Съюза на независимите български писатели. /Не ми е известен фактът за членуващи в Съюза на свободните български писатели. / Но мисля, че не е невъзможно на национално ниво, освен битуващите творчески съюзи на литераторите, създаването и на синдикално обединение на литературните творци, което да защитава разностранните им интереси. /Някога те са осъществявали дейността си и са имали творческа база съвместно със събратята си художници, музиканти, илюстратори, актьори и др. /

 

 

Това се случва заради съществуващия хаос днес в литературното пространство и условията за оценъчен монопол от някои, бързане да се произнасят преждевременни оценки за вечност. Налице са и обезпокоителни уклони в няколко посоки: творци, свързани с миналото и идеологемите му, продължават да лежат предимно на стари лаври, но има и създали ярки творби; някои мимикрират и се префасонираха в най-същностните и единствени изразители на демократичните процеси в обществото, трети – от по-младите, се изживяват като радикални реформатори на литературата и „скулптори" на съвременното й лице, не липсват интегрирани с чужбински фондации, спонсори и общества, но рядко някой може да се похвали с духовен комфорт. Едни са тихи и достолепни, други – кресливи и досадни на обществото, но всички вкупом отблъснаха и допринесоха за „затварянето" в себе си на не малко достойни хора и стойностни творци, бягството им от участие в литературни събития. Те не позволиха – с перото си главно, да бъдат поставени „извън литературата", защото когато едно явление е качествено, то влияе и живее в пространството – редом или пряко нечие незабелязване.

 

 

Голямото предизвикателство пред писателя е било винаги, създавайки творческите светове, да намери, както алхимиците, органичната „материя" на традицията и модерността, в многопластовото отразяване на живота и космоса на човешката душа. И ако боговете в древността са решавали да накажат някого – лишавали го от чувството му за мяра, за случая приляга - художествена. Търсенето на криворазбрани модерности, лишаващи изказа и творбата от смисъл и разрушаващи структурата и словесната тъкан чрез самоцелни експерименти с думите и словото, е „опасно занимание" и следва да се прави внимателно и с култура. Не бива да се забравя, че и в литературата доста неща, в т. ч. подходи, прийоми и похвати, са „открити " и прилагани: в художествените търсения на Дж. Джойс и М. Булгаков, чиито творби бяха определени от различни журита за „романите на ХХ век", от Фр. Кафка, М. Пруст, С. Бекет, Й. Йонеско и др. , от „теоретиците" на „новия роман", „литературата без брегове" и т. н. , а у нас – от модернистите от различни направления и стилове на миналия век. . . Но за обновяване и модернизиране на словесното изкуство винаги ще съществуват възможности, докато белият лист изкушава с миражите си обреклия му се. . .
Постмодернизмът е явление-следствие и не е изникнал на празно място: „Постмодерната социализационна ситуация, съчетана с конкретните реалности на българския преход, представя завършената картина на днешната морална и социална криза", пише Н. Димитрова /"Как да реагира българското общество на постмодерната социализация", в-к „Монд дипломатик", бр. 1, януари 2007 г. / И постмодернизмът днес, който някои считат за път към нов ренесанс в литературата ни, е полуизживян вече от другите, но сега се „преоткрива" - в преображенията си, от нашенските „адепти" и те му се радват като деца, известявайки за успехите и „европейското си съотнасяне". Вие наричате това „подражателна литература" - аз мисля, че тя не толкова им отваря пътищата към „голямото вграждане", а ги оттласква далеч от корените и най-големите художествени постижения на родната литература. Е, има и такива, които се срамуват от нея. . . Аз смятам, че българската словесност се вписва в европейската и световната литература със своя облик, автономен път на развитие и търсения в отразяване народопсихологията и особеностите на българския нрав и ценностите – национални и общочовешки. Основната мисъл в изказването ми на „кръглата маса" „Големите литератури и малките народи в глобалния свят"/ по време на Международните културни празници „Мелнишки вечери на поезията- 2006" и с присъствието на балканските писатели/, е актуална днес в новата ни-стара европейска интегрираност: „В многообразието да отстояваме себе си и своята идентичност". Убеждението ми е, че всяка литература е голяма със своята уникалност и става такава, ако изследва националните особености, човешката и народната душа. Е, допустимо е, но не е наложително някои днес- в бързането големите литератури да ги припознаят, да се маскират под чужбински имена и псевдоними, да пишат в неприсъщи за тях и нашата словесност жанрове /появиха се творби и за вампири и т. н. /, за да се сторят европейци и „вселенци", да се вградят и бъдат издавани. Писателят и книжнината са „големи, " ако следват своя път, не пренебрегвайки и добрите художествените образци – европейски и световни, и учейки се органично от тях.
Според мене, насъщната задача е да съхраним и доразвием голямата българска повествователна традиция. И Ви уверявам: ако фабулираме и „сюжетираме" – на никого няма да изглеждаме по-малко модерни. Ние забравихме големите си разказвачи – напр. „вселената" и философските прозрения на Емилиян Станев, а ЮНЕСКО го вписа в културния си календар за световно отбелязване през 2007 г. на 100-годишнината от рождението му! Но така се случва и с Д. Талев, Д. Димов, П. Вежинов и много още, защото се оказваме малко паметливи и непризнателни за постиженията на предходниците, не само на днешните творци. Аз споделям не много популярната теза, че запазването и възкресяването на по-стари пластове от езика, вплитани в художествената тъкан - намясто, с мяра, според творческата задача и характера на героите, е белег на националната памет и култура, средство за дълговечното им битие. Ще бъде хубаво да имаме нашенски Бодо Мроцек /немският писател и журналист, който чрез проекта си „Изчезващите думи" - старите думи/, вижда в това начин да се осъществи „съхранението и преноса на културния подтекст". Нужна е активна лична и обществена съпротива от страна на писателите, журналистите и гражданите за преодоляване на разрушителните стихии в българския език, създадени в наше време с вулгаризирането му, навлизането на жаргона и откровените цинизми, които изпълват страниците на днешните разкрепостени автори и „театрали".

 

Известни са опитите на някои кръгове и автори- „новатори" за ревизиране на цели периоди от историята и миналото ни – по-далечно и близко, за „пренаписването" им в учебниците, превратно тълкуване или заличаване. В това русло са и поривите за „отричане" постиженията на творби и жанрове от българското литературно наследство и пренебрежително етикиране на българската проза. Разбира се, подредбата и оценката на периоди, автори и творби, следва да се прави с измити ръце, но горното деяние ми прилича като анатемосване на майката. . . Защото била неугледна и не дотам модерна като хубавиците от парижките салони, а скромна и отрудена, но земна и истинска като мадоните на Майстора. Ако го сторим, все едно да прережем не само пъпната си връв, което все пак е допустимо и значи оттласкване на отрочето за самостоятелен живот, но и да пресечем корените си, след което идват завяхването и смъртта. . . Някои „ценители"по посочените причини отричаха прозата на Елин Пелин и Ивайло Петров. . . Както и да е етикирана, тя отразява нашенското живеене, порива към духовност, българската народопсихология и характер, който, по твърдение на историците, е помогнал на предците ни повече от десет пъти и на различни места по света, да се захващат с устройството на българска държава, все съхранявайки името й. . . Устойчивостта на бури и превратностите на времето е сред националните ни ценности, против чието разсипване воюваше упорито големият ни белетрист и публицист Николай Хайтов.
Които ме познават, са разбрали отдавна, че не приемам не само диктата за отричането на литературното ни наследство, а и всякакъв вид натиск в противоречие на принципите ми, а те са ЗА СЪХРАНЯВАНЕ, ВНИМАТЕЛНО ПРЕОСМИСЛЯНЕ И ОБЕКТИВЕН АНАЛИЗ НА СЪЗДАДЕНОТО, защото много разруха сторихме напоследък, в това число – и аз духовната смърт на ярки пера: забравяни, заличавани, охулени, премълчавани - незабелязвайки ги, но те и творчеството им обитават и обогатяват духовните пространства на България. Цената на изричането на истината е винаги висока – платили са я непримирими по дух хора, които разбулват фактите за някогашни и днешни политически и литературни „времена" и творци в книгите си: Й. Вълчев, Иван Сарандев в общуването с Борис Делчев, Ст. Пенчева в анкетата на П. Александрова и др.
Склонноста към съглашателства от всякакъв вид е твърде противопоказно на моя характер, дори когато това може да ми донесе благини. . . Удовлетворението на писателя идва не ако си е „устроил аплаузи", а когато книгите му са търсени и приети от читателите, а той – по своята творческа и нравствена мяра, си е свършил добре работата. . . Ако и критиката потвърди това, се постига за кратко временен остров на хармония у всички страни - до новия творчески акт. . .

 

 

Страхът от заличаването и „загубването" на българската словесност днес не е единствено у Вас. И това няма да е следствие от съдбата на нацията ни след съвременния демографски взрив, а плод на протичащите паралелно в социалното и културното пространство процеси, в т. ч. и в литературата. Известни са думите на Йосиф Бродски при получаването на Нобеловата награда: „За равнодушието си към културата обществото се разплаща най-напред с гражданските си свободи. Стесняването на културния кръгозор е майка на стесняването на политическия кръгозор. Нищо не проправя така пътя на тиранията, както културната самокастрация". А тук ние говорим за едно от най-съкровените духовни достояния на българина: създаването на книгата, отношението му към нея и онези, които „пишат книга" и са изконни изразители на езика: хората от народа, писателите, фолклористите, „песенниците", устните „повествователи" и др.
Откроили сте емблематични имена на творци за някои български градове. . . Правите и интересна аналогия на днешното състояние на преместването на „книжовния център", с някогашното: от древната ни „престолнина" към скитовете или странство. . . Сигурно има основания за сравнението, каквото намирам и в думите на Ж. Дерида, че „центърът не е установено място, а функция, своеобразно не място", криещо обаче потенциала да стане център на духовни рождества. В този контекст е твърдението и на писателя Никола Радев в своята статия „Силна и чиста вълна. Преглед на дебютната проза 2001": „А Иванка Денева, която неотдавна бе приета за член на СБП като дебютантка с романа си „Жарава", препотвърди приказките ми, че животът /книжовният – б. моя/ е извън София. А че е така, и сега го твърдя. . . "/сп. „Пламък, кн. 3-4, 2005/. И тъй като, известно е, „не площадите, а поетите правят градовете", в по-малките български кътчета, където са повече съхранени нравствеността, езикът и ценностите на българина, сигурно има повече условия да бъде запазена и доразвивана традицията, в т. ч. повествователната. Сещам се за наблюдението на Оноре дьо Балзак: „В провинциалната глухота често се срещат лица, достойни за сериозно проучване, изпълнени със своеобразие, външно спокойни, но тайно разрушавани от необуздани страсти". Валидно е и днес, както и това, че „малките места" „стават" център – културен и литературен. /Явлението се случва в наше време с градове като Трявна, Чирпан, Мелник и др. / А Сливен всякога е бил по същност и усещане от жителите си такъв център - казвам го безпристрастно, тъй като и чрез медиите известяваме често за интересните „духовни случвания" и за „преноса" на доста „премиери" тук, какъвто беше случаят с гостуващата преди София изложба за научно-техническото наследство на Леонардо да Винчи, българския прощъпалник на пиесата на В. Сигарьов „Фантомни болки" и др.

 

 

Разказът е от примамливите за творците жанр, към който те посагат с удоволствие, а някои – и със самонадеяността на шлифовчици на лесна за обработване словесна руда. Но се сблъскват с велика заблуда. . . Истински добрият разказ може да крие в зародиш идеите, взаимоотношенията, характерите и обобщенията на цял роман, ако е майсторски замислен и „направен". Още по-трудно се създава краткият. Днес никоя уважаваща се антология не може да мине без образците на първомайсторите Иван Вазов, Ел. Пелин, Й. Йовков, Н. Хайтов, Й. Радичков, Ем. Станев и още няколко имена, които създадоха разкази-вселени за човешките въжделения и любов, възторзи и страхове. . . Не бих казала, че в новите условия на прехода той е отмрял или е в застой: дори отрази доста адекватно поведението и персонификацията на героите из различните сфери на обществения живот и прослойки. Днес се творят непрестанно и се публикуват отделни произведения и сборници с разкази, но съм съгласна, че са няколко перата, създаващи образци над средното световно ниво. / Тук, с някои уговорки, се включват и авторите на новели и на т. н. „кратка проза". /

 

 

Не зная дали популярността му ще нарасне именно чрез организираните и често опорочавани конкурси: с разгласата си, журирането и награждаването - по-скоро те подават „сюжет за разказ" на тази тема. Все пак има винаги надежда и добри изключения: например обективното присъждане, от жури с председател Елка Няголова, на първата награда в раздел „Проза" на Десислава Тивчева- за разказ на добруджанска тема. Това име ще се налага тепърва в съзнанието на читателя; негови остават търсенето, подборът и отношението към интересния разказ от съвременния български автор. Все още не са се утвърдили специализираните в „този жанр" издателства /напр. изд. „Захарий Стоянов", с творбите в раздел „Съвременна българска проза" и др./ Определени успехи имат някои електронни издателства към национални литературни портали/ е-изд. „Liternet", с публикуваните в раздел „Разкази и новели" електронни книги, където специализираните в жанра редактори работят прецизно с автори и творби. Използвам възможността да изразя личната си признателност на редактора Георги Чобанов и на екипа за електронната ми книга „Живот на възел", 2006, за обстойното й представяне в е-списанието и публикуване оценката на критиката.
Несъмнено са необходими антологии на българския разказ, както и чуждоезичните им преводи, с преодоляване на тясносубективния подбор на автори и творби от съставителите, за какъвто и един преводач си призна публично наскоро. . . На специален интерес и търсене на пазара ще се радват напр. една антология с разкази на любовна тематика, медицинска, военна и др. , както успешно представя „криминалния разказ" издателство „Аргус" и др.

 

Всяко посочване крие рисковете на пропуските, което може да се приеме и за незабелязване или пренебрежение, което не ми е присъщо. Въздържам се и да правя пространни оценки на своите събратя. /Наред с романа, творческите ми интереси са също в тази сфера и това би довело до показ на пристрастия към творци и стилове. / Известно е, че оценката като естетически акт винаги носи субективните нюанси на възприятията, ценностната система и етиката на този, който я прави. Определено „списъкът" няма да е пълен, ще е личностен и неангажиращ никаква институция, съюз или школа, няма да е и „жанрово стерилен"- заради „прескачането" на посочените и в пространните територии на романа, но мисля, че заслужено следва да откроим разказваческите умения на Димитър Шумналиев, Здравка Евтимова, Емил Андреев, Деян Енев, Емилия Дворянова, Десислава Тивчева. . . Редът не е по талант или популярност: зачитам творческата индивидуалност на всеки, тематичните му предпочитания, стилистичните отлики и почерка му.

 

15. Защо уж „модерните" ни автори не се публикуват в чужбина? Или ако това правят единици, то в издания тясно профилирани за експериментална литература..

 

Публикуването в чужбина не е лек процес, свързан с трудностите на превода, контактите, договореностите, финансирането. Някои от писателите поставят своеобразни рекорди днес за преводи на книгите им на десетки езици, което не е лошо. Други, в пътя за успоредяване с европейските си колеги, се втурват да избягат всячески от националното своеобразие, живот и проблематика, развивайки предимно общочовешките теми и неангажиращите с оцветеността си за мястото и региона. Аз уважавам творческите избори на всеки, считам и експеримента за съблазнително занимание: да надничаш в неизвестното, да изследваш и прилагаш нови форми и техники, но и това трябва да е направено с художествен майсторлък. Предполагам, че публикациите на някои автори в издания, пряко профилирани за „експериментална литература", е следствие на техните творчески интереси и ориентации, а може би – и на съответствието на произведенията им на този профил.
Мисля, че европейската литература проявява интерес към балканската и българската, в частност, точно заради художественото претворяване и спецификата на българското мислене, съзнание и езиковото ни себеизразяване /което и затруднява!/ - заради това някои нашенски критици етикираха, че литературата ни е тяснорегионална, „непродаваема" и неприета в големия свят. Въпреки това книгите на писатели като Й. Йовков, Й. Радичков, Антон Дончев, Н. Хайтов и Ив. Петров са обект на подчертано внимание и се преиздават. Ние сме интересни поради посочените по-горе причини, а не с унифицирани и американизирани сюжети, които се развиват по целия свят предимно от подражателната литература и кино. За жалост, в статия около датата на присъединяването на България към ЕС, „Ди велт" открои приноса в световната култура на румънските писатели Йожен Йонеско, Емил Чоран, Мирча Елиаде и Херта Мюлер, а „пропусна" да спомене българските. . .

 

 

Частично загатнах нещо по този въпрос, отговаряйки на първия и на някои други. Както при всеки писател, моята същност на човек и творец, схващания и характер, са в творбите ми и те би трябвало да информират за автора. Интересуващите се са прочели това там и в официалния ми сайт, в liternet. bg, slovo. bg и др. Пиша книгите си, приети от читателите, и това ме насърчава да продължа. Не мога да не споделя за трудния процес на създаването им - по теми и само за онова, „което не можеш да не напишеш"/П. Неруда/. Редактирам ги дълго и многократно, с внимание към детайла и стила, споделяйки схващането на Й. Радичков: „Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя". А известно е - пътят към него е трънлив и изранява. . . Творческите ми интереси са в сферата на романа и разказа, театралната и литературната критика, статията и есето; през 2005 година излезе и първата ми пиеса „Портрет с въглен и светлина".
Като занимаваща се с оперативна критика често представям творчеството и новите книги на гостуващи творци в Литературния салон към РБ „Сава Доброплодни" в Сливен и в Култур-контакт „Германия" /на Виктор Пасков, Владимир Зарев, анкетата на П. Александрова със Станка Пенчева и др. /. Кореспондент съм на в-к „Словото днес"/СБП/ и на „Литернет" и се стремя да информирам читателите за интересните духовни събития тук. Например преди няколко години Сливен бе „театрална столица" на България и средище за проявите на Летния театрален университет, чиято дейност, продукция и форми /ателиета, лаборатории, портрети и разговори с творци на българския и балканския театър/ намериха отражение в книгата ми „Искри от храма на Мелпомена"- за „театъра на прехода". Тук се организира по уникален начин Националният фестивал на детската книга; предстои участието ми през май в Европейския литературен маратон, в който Сливен е единствен партньор от българска страна, наред с водещи европейски културни центрове. По направленията на научната си дейност се включвам и в живота на общността, в провеждащите се тук конференции, публикувам в регионалния и националния печат по обществени и културно-естетически проблеми.

 

 

Книги-news. com e литературен сайт с потенциал за портал: със свой облик и стремеж да се ситуира – съдържателно и структурно, по-различно от съществуващите, което идва и от богатата информация за „книжовните събития", живота и проявите на писателите, гилдията, конкурсите и наградите у нас и по света. Новините са поднесени интригуващо, с акценти и са не само из сферата на словесното изкуство, но и за театъра и киното. Това го прави търсено средство - за познание и информираност, обяснява и големия брой посещения, особено в раздел „Новини". Рубриките са проблемни, диференцират в информационния поток „ниши" и оценките за процеси, тенденции, обекти на изкуствата, и особено за книги. Без специалното им търсене от източници и главно – от Мрежата, читателят трудно би попълвал ежедневно осведомеността си в тази насока, в случая улеснен и от достъпната навигация.

Почти задължително следващият след всяка литературна новина „Апостроф" на главния редактор или екипа /при паралелно сравняване действията на субекти, подходи и управлението на културните практики у нас и в чужбина/, се следи от читателя. Доминиращи са препоръчителните виждания и предложения за промяна, чувството на болка от някои разрушителни процеси в сферата на литературата и културата през годините на прехода. Обикновено е търсен тонът на градивна критика, но понякога тя се повтаря в нюансите си към субекти и явления. Възможно е допълнително обособяване на някои нови рубрики, като например „Полемика", „Мнение на читателя", „Трибуна на писателя" и др. , за да се привлекат и те в активно отношение и предложения в дискусията по състоянието на културата: за утвърждаването на българската книга днес, битието на творците, състоянието на библиотеките и др. проблеми, идващи от общественото пространство.
Големият всекидневен масив информация и въвеждането й по рубриките на сайта, довеждат до някои грешки /технически и пунктуационни главно/, които са поправими.

 

 

Аз съм устроена така, че нещастието във всичките му проявления и форми не ме оставя безпристрастен наблюдател, а в случая – и ядосва: с проявената фарисейщина, временна и едноактна милозливост. За социално-слабите са необходими по-системни грижи от държавата и възможности за труд, а за някои групи и слоеве – целенасочени средства за подобряване на бита, образоваността и здравето – и съответно: на човешкия и социалния статус. Бяха изразени виждания в „Новинар" и от друг медии относно инициативата за дарение на средства за болните деца. Тя действително мобилизира хуманното чувство на хората, но е назряла нуждата от обособени фондове за лечение, скъпоструващи трансплантации и операции на тежкоболните деца в чужбина, средствата за които са непосилни за голяма част от българските граждани. Иначе всяка проява на състрадание ни „прави живи" и повече – човеци.

НА ВЪПРОСИТЕ ОТГОВОРИ Д-Р ИВАНКА ДЕНЕВА
(Интервюто е поместено в изданието „Книги нюз ком" (2008 г.) на вече покойния писател, издател и журналист Стоян Вълев и е в негова памет).