Национална дискусия за съдбата на Западните покрайнини
17 юни 2010Миналата седмица в заседателната зала на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" за първи път у нас се проведе национална дискусия на тема табу, по която нито една българска институция не смее дори да поразсъждава на глас.
Става дума за днешната съдба и бъдещето на Западните покрайнини след разпадането на република Югославия.
Дискусията се проведе по инициатива на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ), на нейния Научен център за българска национална стратегия, със съдействието на Института за външна политика към БАНИ, на Асоциацията на българите по света и на Световния парламент на българите.
Председателстващ бе дописен член Стефан Стратиев, а с доклади участваха акад. проф. д-р Григор Велев, акад. д-р Емил Александров, член наблюдател о.р. полк. Костадин Костадинов, дописен член д-р Маргарита Каменова и акад. Румен Леонидов.
Основният проблем, който беше разискван, бе защо всички днешни български политици продължават да се страхуват да защитят националните ни интереси на българското население, живеещо в Западните покрайнини. За какво по-конкретно става дума?
1. Как възникна проблемът „Западни покрайнини"?
Известно е, че въз основа на Ньойския договор от 1919 г. от Царство България е откъсната територия от 1545 кв. км, включваща два града и 120 села и присъединена „по стратегически съображения" към Кралството на сърбите, хърватите и словенците, което десет години по-късно се преименува на Кралство Югославия.
Съгласно Парижкия мирен договор от 1947 г. тази територия е придадена на Федеративна народна република Югославия, но не на Р Сърбия.
2. Каква е съдбата на българите от Западните покрайнини?
На това логично питане обстойно отговори дописен член Иван Николов, директор на Културно-информационния център в Босилеград. Той изнесе основния доклад на дискусията, озаглавен "91 години национален гнет и асимилация на българското население в Западните покрайнини".
Асимилацията. По официални сръбски данни българите през 1919 г. са 120 000, през 1960 г. - 63 000, а през 2001 г. вече са само 20 500.
От 1960 до 1987 г. българският език поетапно е изхвърлен от българските училища. И сега се преподава като чуждестранен, само по 2-3 ч. седмично, като преподаването се извършва основно на сръбски.
Закриване на българските училища. Те са закрити поетапно след 1948 г. Едва през учебната 2006/2007 г. с усилията на българските организации в Западните покрайнини е открита първата паралелка от 11 първокласници, които се обучават изцяло на български, а всички останали - само на сръбски.
В Босилеград досега са открити общо 4 български паралелки, в които 43 деца учат на своя език, а другите - в сръбски паралелки на сръбски език. Това води до непрекъснати конфликти на етническа основа. „Разделяй и владей" - известен похват.
Спирането на антибългарските вестници. От месец май 2009 г. спират да излизат българските издания "Братство", сп. "Мост" и детският вестник "Другарче", финансирани от Скупщината на Сърбия. В продължение на 50 г. те бяха рупори на антибългарската пропаганда. Днес техните редактори ухажват български политици, за да им осигурят по-нататъшното издаване. Съкратени са емисиите на български по Радио и телевизия Сърбия.
Религиозните права на българите. Българското малцинство има 45 църкви и само двама свещеници от български произход. През 2009 г. сръбският владика Пахомий отказва да освети построената с български пари черква „Св. Иван Рилски" в с. Парлово, Босилеградско, и започва да преследва българския свещеник Йоан. На двамата млади български свещеници от Димитровград Сръбската православна църква не разрешава да служат в родния си град.
Много черкви и манастири са сринати, други са варосани, за да не се четат българските надписи, трети с научни фалшификации се приписват като сръбски.
Надгробните паметници на българските войни. Изчезват надгробни паметници на българи, загинали при защитата на Босилеград от сърбите през 1913 г., а новите плочи са написани изключително на сръбски. Същевременно се издигат множество паметници на „жертвите на българските окупатори по време на Първата световна война", както и на „невинно избитите жертви от фашистките окупатори", което е груба историческа фалшификация.
Здравеопазването. В Босилеград и Димитровград има само болници за първа медицинска помощ, но няма родилни домове. При нужда болни и родилки се карат през планината Власина в съседния град Сурдулица, който е на 70 км. През зимата този път е фатално непреодолим.
Българските новородени деца се записват в съседните общини като сърби, като на момичетата се слага неправилното женско окончание „ -в", а не „-ова", което е по-лесна основа за придаване на сръбското „-ич".
Забранява се ползването на български език. Българският език не се използва пред държавните органи и власти. Зачестяват случаите на сваляне на двуезични фирми и надписи, променяне на българските имена на улици, градове, населени места и местности.
Не се издават двуезични лични документи, свидетелства, дипломи, призовки и др. Едва през 2006 г. са направени първите опити на български език да бъде водено съдопроизводство в Босилеград и Сурдулица.
Икономическите проблеми. В икономическо отношение българските общини са най-изостаналите в Сърбия, защото държавата съзнателно не е инвестирала в тези общини. С това тя индиректно насърчава миграцията на населението към вътрешността на страната, където българите могат по-лесно да бъдат асимилирани.
Стоките за широка употреба са с 10-20% по-скъпи. Поради огромната отдалеченост от централните пазарни средища сръбските бизнесмени нямат интерес да инвестират в Босилеград.
Държавните длъжности се дават на сърби. През последните няколко години се забелязва рязка промяна в националния състав на полицията и граничната полиция в общините с българско население, като над 90% са сърби.
Фалшификации на българската история. В официалната сръбска история е залегнало становище, че Западните покрайнини са освободени през 1920 г. През 90-те години на миналия век бе лансирана тезата, че „в Сърбия няма българи, а шопи и торлаци от сръбски етнически произход", които живеят в областта на Стара планина и стигат някъде зад София. Създаден е вече българо-шопски речник, комбинация от сръбски и български югозападни диалекти. Правят се опити за легитимирането на този изкуствен език със сръбска граматика. На този измислен език са преведени вече няколко книги от български писатели.
Българското гражданство – изкуствено създаден проблем от тройната коалиция. За да получат българско гражданство, жителите на Западните покрайнини трябва да пътуват от Босилеград до София най-малко 6 пъти в продължение на два месеца, за да си извадят необходимите документи. Явно нашият законодател също се е постарал с куп административни пречки да накара кандидатите за българско гражданство да се откажат от намеренията си.
Това са само част от фактите, които се крият от българското общество.
Кандидатстването на Р Сърбия за член на ЕС и НАТО. Участниците в дискусията остро критикуваха позициите на българските държавници, които са обещали безусловно влизане на Сърбия в ЕС и НАТО. Съгласно Лисабонския договор една страна може да кандидатства за член в ЕС само ако е уредила всички висящи проблеми със своите съседи. Нека вземем за пример отношенията между Словения и Хърватска. Докато Хърватска не призна териториалните претенции на Словения, тя не можа да кандидатства за член на ЕС.
Нима между България и Сърбия няма висящи неразрешени проблеми? Ами Западните покрайнини? Ще се съгласим ли с коминтерновската декларация на Жан Виденов от 2005 г., че: "Няма Западни покрайнини, а има Източна Сърбия"?
3. Какво следва да се прави?
В продължение на повече от 15 години нито едно българско правителство не повдигна пред международната общественост въпроса за статута на Западните покрайнини. Вместо енергична политика за защита на националните интереси чуваме, че някои наши политици - поклонници на Сърбия, сънуват небивалици, че „когато Сърбия бъде приета в ЕС, Западните покрайнини щели да станат вилната зона на София".
Нека разгледаме фактите. От 1991 г. държавата Югославия не съществува на картата на Европа - тя се разпадна на пет независими държави, а по-късно и Черна гора се отдели от Сърбия. Съгласно международното право, когато една държава престане да бъде държавноправен субект, всички подписани от нея договори губят правната си сила.
Бившите югославски републики, днес вече независими, не взеха решение за правоприемството на Западните покрайнини и в нарушение на международното право Република Сърбия присъедини тези територии към своята държава.
В доклада си акад. д-р Емил Александров ясно формулира три възможни варианта, които Република България може да използва при изграждане на държавните ни позиции:
Първи вариант:
- След като Югославия не съществува и подписаните от нея международни договори губят правната си сила, съгласно международното право Западните покрайнини трябва безусловно да се върнат на България.
- Ако сръбското правителство откаже да преговаря, ние следва да потърсим¬ арбитража на международния съд в Хага.
- Западните покрайнини да се превърнат в протекторат на шестте бивши републики, като обявят административна и културна автономия на тези земи.
- Но това е могло да стане още през 1991 г., веднага след разпада на Югославия. Днес този вариант е малко вероятен за осъществяване и едва ли има някакъв шанс.
- Най-реален е вариантът да се постави въпросът за съвместно управление на тази територия от Сърбия и България, като се осигури на местното население административна и културна автономия.
- Националната дискусия завърши с приемане на специална декларация до всички български институции, от които зависи да бъде преустановена час по-скоро асимилацията на българите в Сърбия и да се реши бъдещето на Западните покрайнини
